Ще си го кажа, както си ми е на душата, ‘щото, нали, балкански ритми – и те за душата.

"Голямото балканско надсвирване" бе наистина чакана от мен вечер, с нагласата това да е грандиозно изживяване.  Е, окепазиха хубавото събитие...

Кой точно – не знам, та не бързам да отправям недоволството си поименно, но то се корени в две основни точки: място и звук.

Преди около почти месец Zuralia Orchestra – румънци, също като Фанфаре Чиочарлия, направиха мегашоу в голямата зала на един вече доста добре познат столичен клуб. Музиканите слизаха в публиката, оформи се влакче, взимаха назаем вещи от публиката за реквизит, танцувахме и се смяхме заедно. Изобщо – веселба голяма! На същия този подиум в началото на март Бобан и Марко Маркович Оркестър предизвикаха една своеобразна Нова година. Персоналът не издържа - качи се по баровете, гърмяха се бляскави цветни конфети, на финала хората не можаха да приемат факта, че участието им приключи и продължиха да пеят в опит да ги извикат обратно за поредния бис.

Балканските сърца се развихриха, както си трябва! Уви, на участие на Иво Папазов – Ибряма и оркестър Тракия друг път не съм присъствала, но славата им се носи с топли думи на уста. Та оттук изводът и мисълта ми ме водят към посока такава, че и трите групи от музиканти са класови артисти и приповдигнатото настроение и заразяването на всички покрай тях с него хич не им е непозната материя. А нали тази музика и кипващите кръвта звуци именно към това трябва да водят? Е, да, обаче, някому хрумнала хитрината да сложи тези величия на сцена, от която контакт с публиката едвам се постига, и в зала, която съвсем без да пресилвам – грам не предразполага към очакваните реакции на съблюдаващо-слушащите. Да, тук-таме имаше по някой друг, престрашил се да превъзмогне седалките в красивата, но соц. обстановка в зала 1 на НДК. И да – имаше четири-пет чавета, навярно още ходещи на детска градина, които без всякакви задръжки и с усмивки на лицата не спряха да ни показват все нови и нови движения. Да бяхме взели пример от тях ли, какво ли? Хич не го усетих аз, да си призная, а още помня мокрите ми ризи от скачането на гореописаните концерти. Та в този ред на мисли, стигам до друга основна причина за неусещането – звукът. Потресаващо  убиващ мощта на инструментите и гласовете. Как тъй се случва във времена на (уж) разбирачи, не ми е понятно.

Стига с хапливостта, ще се опитам да изкажа с думи извиращото от инструментите и микрофонитe.

Особено е усещането, когато светлините могат изцяло да преобразят дадено помещение, в случая – залата на НДК. Създаваха усещане за вълшебство, което някак подготвяше за кларнетните магии на Иво Папазов. В идеална симбиоза оркестърът пресъздаваше различни истории и в даден момент споделих с приятелката ми, че се чувствам като в гора. След края на техните изпълнения, сцената се запълни с красиви носии, предвождани от българското знаме, изящно извиващи се в хоро. Фанфаре Чиочарлия доста се постараха да осъществят почти невъзможния контакт със стотиците хора, седящи пред тях. С взети назаем от Горан Брегович ритми и специалитета им "Asfalt Tango" поразчупиха иначе статичната обстановка. Дори и от втори балкон са доловили колко енергия акумулират на сцената. Появяват се сръбският и румънският флаг, следвани от танцьорите. Щеше ми се да хвана някоя от стъпките, но май ще ми трябват повече от няколкото ми опита.

Финалните извивки на гласовете се изляха от братята Маркович. Тях ще ги запомня с именно онзи концерт от третия ден на фестивала BraZZobrazie, защото публиката е изключително важна част, а тогава тя даде себе си дори. Сърдечността на Бобан и Марко е като голям балон, който изпълва пространството, а оркестърът им донадува балона. Те отново постоянно приканваха присъстващите да се отпуснат и разтанцуват, усмихваха ни се заразително и някак междувременно правеха музикални чудеса. Ловки интерпретации и една истинска свирня! За финал сляха сили с Ибряма и цялата зала запя...

Пожелавам ни повторение на тази очаквано страхотна комбинация от три държави, но дано и мястото е по като за душата, също.