Е, залата не се изпълни, но публика имаше. Явно всеки бе успял да разбере, че за деца до 10 години шоуто е безплатно, защото средно на всеки възрастен се падаха по 10 малчугана.
Думата "цирк" сякаш отдавна се е превърнала в абстрактно нарицателно, защото тук нямаше клоуни, животни, студени и кални шатри, безвкусни пуканки и прочие асоциации, когато някой ви каже: "Отивам на цирк".
"Елуаз" си е чист спектакъл. Те са обявени като партньор на Дьо Солей, но горчивата истина е, че стоят по-скоро като подгряващ изпълнител. Нещо като Б.Т.Р. на Металика.
Младата и малобройна, едва 15 души, трупа на светкавиците (в превод елуаз означава проблясък от светкавица) започна програмата си с половин час закъснение.
Още преди да се дръпнат завесите, от колоните (стори ми се, че работеше само една, някак звучеше моно цялото шоу, но да не забравяме, че сме в зала 1) закънтяха градските шумове, с които сме свикнали до болка (сирени, строежи, глъчка). Очевидно предстоеше едно доста урбанистично шоу.
Откриващият номер беше между двама души (мъж и жена): мъжът премяташе жената като парцалена кукла. Този романс бързо бе прекъснат от появата на уличната банда, която си взе момичето и разкара мъжа. С тяхната поява мултимедията по декора се смени с графити тагове, а музиката превключи на латино хип-хоп, докато тарторът на бандата започна да се катери по няколкометров пилон. Сцената напомни на ленти като "Бунтовник без кауза" и "Брилянтин" и някак даде усещане за сюжет на целия спектакъл, но впоследствие се оказа, че етюдите всъщност не са смислово свързани.
След това изскочиха блейдър и хиксър. Така де - човек на кънки и човек на колело, които се метнаха директно в оркестрината между хората и отпрашиха през пътеките в залата, разминавайки се на косъм с някакъв баща и детето му. Хиксърът продължи на сцената, където балансираше на задна гума по няколко куба, а след това се изкачи до върха на наподобяващия сграда декор.
Минималистичен етюд с двама души последва краткото интерактивно изригване. Брейкър и жена каучук. Двамата отегчително се прегъваха по сцената, очевидно докато останалите се прегрупират за нещо малко по-впечатляващо.
Така се и оказа. Последва инсценировка на строеж. Работници, носещи стъкла, които поставяха около един жонгльор, дриблиращ с поне една дузина тенис топки. Този номер напълно заслужено изтръгна ръкопляскания от публиката.
Нататък в програмата бе епизод с окачен на чига обръч, на който се въртеше акробатка, а след нея всички излязоха с по едно въже в ръка и започнаха да скачат в някаква лошо синхронизирана хореография. В цялото шоу доста преобладаваха тези ученически танци, които напомняха на не особено смислените бой банди от 90-те.
20 минутен антракт (в превод 2 цигари и една малка наливна бира).
Втората част бе по-концентрирана и зрелищна. Главният акробат си направи няколкометрова сглобка от дървени столове, на която се бе качил най-отгоре (с предпазно въже, разбира се), а след това изкараха човек от публиката, който бе положен по гръб на сцената, за да го прескача хиксърът.
Последва жена в голям обръч, с който се въртеше като пумпал, а след това акробатка, която си окачи няколкометров бял чаршаф, с който елегантно се превърташе във въздуха.
Коронният номер на ID започна с акробат, който "падна" от върха на сцената, докато 3D-мапингът изобразяваше разпадащи се тухли, сякаш губи почва под краката си. И точно когато акробатът трябваше да се размаже, той отскочи обратно от скрития от публиката трамплин. Появиха се и другите от трупата, които се запремятаха с него, а мултимедията се изпълни с движещи се тухли. Илюзията беше засилена и от декора, който в действителност включваше няколко отварящи и затварящи се процепа, през които артистите изскачаха и се скриваха.
За финалните си овации, публиката се вдигна на крака, а за бис елуазците изпълниха още един неадекватен танц в стил Take That.
В крайна сметка ID се оказа по-скоро постно и недомислено представление. В режисурата на Жано Пеншо повече преобладаваше пълнеж, отколкото зрелищност, въпреки коронният номер, който бе наистина впечатляващ, и постоянният 3D-мапинг, анимиран доста професионално.
Непрофесионално обаче стоеше трупата на самата сцена. На участниците липсваше онзи "светкавичен" синхрон и те не изглеждаха като едно цяло, за разлика от колегите си в Цирк дьо Солей (Cirque Du Soleil).