На третата песен от сетлиста на Уайтснейк (Whitesnake), не коя да е, а "Love Ain’t No Stranger", за няколко секунди микрофонът на Дейвид Ковърдейл отказа.

Проблемът беше решен моментално, но си помислих дали не е бил някакъв нов, неопитен микрофон, още твърде млад, толкова млад, че не си е и представял великия глас, който ще го залее, та сигурно се е стреснал от мощта, чувството, тягата, и се е самоизключил. При това трябва да се отдаде дължимото за проявената храброст на микрофона, който е изчакал до третата песен и при това се е свестил за секунди. Защото още при появата си Ковърдейл стъпи на сцената на стадион "Народна армия" с всепомитащ и безкомпромисен вик. За да зададе енергичния и удрящ в гърдите тон на цялото им изпълнение.

Уайтснейк излязоха както беше предвидено малко след девет, когато започваше вече да се стъмва, и след могъщия вик на Ковърдейл веднага забиха без пауза "Best Years" и "Give Me All Your Love". След спокойното и ведро изпълнение на Майк енд дъ Меканикс (Mike & The Mechanics) публиката беше захвърлена в хеви хард рок, който я откъсна от уседналостта й (Майк енд Дъ Меканикъс са прекрасни музиканти, мелодични и прочие, но защо бяха на този фестивал, където хедлайнъри са Джудас Прийст (Judas Priest), при това сложени между Саксън (Saxon) и Уайтснейк? Нищо чудно, че огромна част от публиката потърси място за сядане.) събуди я от дрямката и за секунди я накара да подивее. От самото начало песните звучаха в пъти по-тежко от оригиналите, за което допринесе и барабанистът Брайън Тиши (Brian Tichy), който не се свенеше в почти всички кулминационни моменти до края на шоуто да включва две каси. Втежняването обаче беше добре премерено и не пречеше, а напротив, подчертаваше мелодичността, като единствено я лишаваше от дразнеща лигавост. (Това едва ли би било възможно без прекрасната организация на "Болкън Ентъртейнмънт Къмпъни".) Не мислех, че толкова ще ме грабне от самото начало изпълнението на Уайтснейк, но енергията им бе така завладяваща, мощта – така помитаща, че нямаше как да останеш равнодушен.

След първите две песни Ковърдейл се обърна към публиката и веднъж изразил радостта си отново да е тук, обърна внимание на хубавото време, а за който не е разбрал или не е бил там, обясни как на предишния им концерт се разразила истинска fuckin’ storm (буря, демек). Може би част от енергията им този път е идвала от желанието да компенсират феновете за миналото им шоу, когато са били принудени да чакат дълго в дъжда.

Последваха "Love Ain’t No Stranger" и "Is This Love", за да дойде момента, който чаках с интерес от началото, а именно – представянето на новия им албум от тази година, "Forevermore". И трите песни, с които продължиха, бяха тъкмо оттам: "Steal Your Heart Away", едноименната "Forevermore" и "Love Will Set You Free". Удивително е колко бързо заразни са Уайтснейк. Едва ли всички посетители бяха слушали внимателно или въобще новия албум, но изпълнението ги вдъхнови много бързо да запеят с Дейвид "Forevermore" и "Love Will Set You Free" с пълни гърди. Което пък зарадва музикантите. Между споменатите песни имаше демонстрация на китарни магии, първоначално от Дъг Олдрич (Doug Aldrich), чиято шредърска техника се редуваше с блусменски елементи и класически хард рок сола. После на сцената го замести Реб Бийч (Reb Beach), другият китарист на групата, който пък се забавяваше с онази техника, която наричат дабъл хенд, и се разхождаше по целия гриф с двете си ръце сякаш свири на пиано. На края излязоха и двамата и стана трудно да се следи на места.

Неприлично високото качество на свиренето им обаче намери достоен противник в солото на барабаниста Брайън Тиши, което последва "Love Will Set You Free". Всичко течеше като обикновено соло на барабани на рок концерт, докато Тиши не взе да хвърли палките си към феновете. Това не беше краят на солото, а началото, защото от този момент започна да свири с ръце, да налага барабаните и да изкарва странни, нетипични за такъв комплект барабани звуци, без да спре да импровизира с ритъма и преходите. За да направи и визуално шоу обаче, той се върна към палките, като успя в ритъма да вмъкне някакъв специален начин на удряне на един от барабаните, вследствие на който палката хвръкваше два-три метра нагоре, а той междувременно вадеше нова. И така петнадесетина палки хвръкнаха във въздуха; ще е малко да се каже, че беше зрелищно.

Този тип сола са, разбира се, перчене, показване на мускули. Само че тези хора има какво да покажат. И то забавлява и дава енергия.

Когато бях в учиище, седми или осми клас, ще да е било началото на деветдесетте, питах приятел какво е пауър метъл, той каза "Не знаеш ли? Примерно Уайтснейк..." После разбрах, че пауър метъл не е Уайтснейк, а Менъуор и Хелоуин, но тази вечер си помислих, че е бил някак прав. Защото от цялото изпълнение струеше мощ на талази, великолепна.

След барабанената феерия последва серия от класически песни. "Fool For Your Lovin", "Here I Go Again", "Still Of The Night" бяха подхванати от публиката и изпяти дума по дума. Зарадван, Ковърдейл оставяше цели куплети на феновете, които с удоволствие се отзоваваха. По време на последната песен представи членовете на групата, благодари и каза чао. Лошото на фестовете е, че времето е така ограничено, че не може да има бисове. Това, което направи Ковърдейл, останал сам на сцената след хилядите зовящи го отново гласове, е да изпее "Soldier Оf Fortune". Акапела. Абсолютно прекрасно. Глас, който носи музиката.

Около час и петнадесетина минути продължи това отвяващо глави изпълнение.

И докато хората започнаха да се настройват емоционално за Джудас Прийст, продължиха да си тананикат Уайтснейк.

Снимки - в секцията "Галерии".