Театър в неделя вечер - звучи нормално, културно, човешко и цивилизовано, но истината е много по-дълбока.

Ахуманно е уместната дума за това, което ни чака зад брандираните с биполярна усмивка :(: врати на столичния Модерен театър.

Сядаме културно, сякаш е читалище, а Трендафил (вече Трендафил и Чугра) излизат чинно и изпълняват особения си микс от "неща". Дори без ножовки, басистът Свилен раздава мощен, психотичен ритъм с огромни шепи. "Хеви метъл", иронизира сцената собствената му тениска. Цигулката разказва приказки за лудост и добре, че има китара да разведрява малко.

Воев гледа от доволен брой тениски, включително на прекрасната вокалистка.

Толкова е странно, че чак е хубаво, въпреки че не разчленявам почти нищо от лириките (освен нецензурните фрази, за които изрично ни се извиняват, остранностявайки допълнително ситуацията).

И така, навреме и в 9.00 ч., Tuxedomoon (Тъксидомуун) излизат за да ни поднесат нещо много специално. Нещо, в сравнение с което "страхотен концерт" и "страховит авангарден пърформънс" са слаби и изпразнени от съдържание изрази.

Започва се с "Hugging The Earth". Буквално. Брус Гедулдих прегръща голям надуваем глобус, мачка го го и го търкаля зад сцената, пътува с, около и през него, а ние гледаме всичко това и през очите на камерата. На голямо платно се прожектира играта му, изкривена през обектива. А който вижда и актьора, има шеметния шанс да усети лекия лаг между двете движения – световъртеж е най-уместният ефект.

"Dorian" и "Ethiopia" ни мятат от лудост в красота и обратно. Тогава идва ред на първата част от “Boxman"… Всеки един от музикантите владее до съвършенство един, два, три, пет инструмента, а Гедулдих е брилянтен хипнотизатор. Историята на "Boxman" (Мистър Найлс) се поднася в три части, разделени от умопомрачение и музика (и най-вече: умопомрачителна музика). А историята е уж простичка: невротичен човек, картонена кутия… и гласът, който прави на пух и прах всеки опит за рационално мислене. Гедулдих усилва шизофреничния ефект с помощта на втори микрофон, но техниката е само лустро, което помага на всеки, във всеки ъгъл на залата, да потъне в тази атмосфера.

Уж сме на концерт (сиреч – да слушаме), а ме е страх да мигна. Диаболичното "Tritone" е гарнирано с парчета ренесансови тела и свирещи животни в нещо, на което и Е.Т.А. Хофман би завидял. Ококорени очи попиват зловещо красивата визия, докато елегантните не-хора на сцената ни превеждат през "Muchos Colores". Парче след парче, вокалите, инструментите и езикът на лириките се менят като маски. Или, както изпяха в "Desire", човек избира себе си, "a hero with a thousand faces". Лицата, които се прожектират на тази песен, приличат на нашите: излъчват неясен копнеж, носталгия и.. да, яростно желание да имаш, да бъдеш. Да запазиш този момент в паметта си.

След "The Waltz" има бис, но той не е достатъчен. Дори в шок, човек може да ръкопляска инстинктивно. И така, Tuxedomoon излизат за трети път на сцената, за да ни подарят приспивна песен.

Блейн Райнингер с усмивка отбелязва, че е време да си лягаме, но не знам какво има предвид.

Вече сме в сън.