Анайълейтър (Annihilator) са ми слабост.
Защото съм ги прослушал на 13, защото Джеф Уотърс (Jeff Waters) е страхотен китарист и защото изобщо музикантският траш е едно много добро направление на твърдата музика. Вярно, в един момент поредните им албуми взеха да стават леко невзрачни, не на последно място поради особените възгледи на Джеф за отборното начало. (Анекдот: Дейв Мъстейн канил на два пъти Джеф за китарист в Megadeth. Втория път отговорът бил: "Абе, Дейв, представи си само ние двамата в една група!") Но въпреки това най-успешната канадска метъл банда си остава много сериозно присъствие в жанра и заема почетно място сред личните ми фаворити.
Annihilator отдавна не са точно пълнокръвна група, защото единственият друг официален член, освен Джеф, е певецът и китарист Дейв Падън (Dave Padden). Редом с тях снощи пред публиката на все по-разкаляния терен, предразполагащ към мазно пого, излязоха басистът Ал Кампудзано (Al Campuzano) и барабанистът Фло Муние (Flo Mounier). Изправени за втори път пред българска публика, Джеф и хората му откриха с "Ambush" (2010) и представиха още няколко парчета от по-близките години, но като цяло очаквано заложиха на славни стари парчета. Падината под Терминал 2 бе огласена от здравите изпълнения на "Phantasmagoria", "W.T.Y.D.", "Stonewall", "Set Тhe World Оn Fire", "The Fun Palace", "Alison Hell". Впрочем, последните две по мое мнение са сред най-големите парчета в хеви метъла изобщо. Изсвириха ги такива, каквито си ги знаем от албумите, защото тези мощни и изобретателни песни не се нуждаят от някакви разкрасявания. За резките смени на ритъма, мелодичните пасажи и нестандартните сола на Джеф Уотърс ми се струва излишно да обяснявам.
Длъжен съм да призная две неща. Първо, Annihilator са имали и по-добри певци от Дейв Падън. Човекът се справяше прилично, ако и не кой знае колко впечатляващо, до момента, в който му се наложи да пее чисто в "The Fun Palace". Второ, след харизматичното присъствие на Соулфлай (Soulfly), музикантите, събрани от Джеф, стояха малко странно. За настроението обаче никак не допринасяха и двете кифли, които през целия сет неуморно вееха саморъчно "извезано" знаме на Слейър (Slayer).
Време е българската публика да разбере нещо много просто. Когато идеш на фест, твоя работа е дали ще слушаш нещо друго, освен любимците си.
Обаче ако демонстрираш неуважение към останалите банди – хем неслучайни! - то не си никакъв фен, а най-обикновен тъпак.
Сники на Мартин Цанков - в секцията "Галерии".