Последните няколко години всички очакваме рождения ден на любимото ни радио с нетърпение - но не защото ни се хапва торта, а заради концертите-партита с чудесна подборка на артисти, които медията организира по повода.
През 2018-та сме щедро почерпени от Васил Върбанов и неговия екип със Samael, Enslaved, Paradise Lost и Deez Nuts - заедно с Last Hope и Покой, с което шоу пък празнуваме конкретно 12-годишнината на предаването на Александър Бояджиев "Panic Attack".
Три лайва в три поредни дни. Samael и Enslaved (на снимката) на 3 април, Paradise Lost следващата вечер и Deez Nuts на 5 април. Ето ме - чак днес, сядам да разказвам... без да съм си нахвърляла бележки от изминалите шоута, без да знам къде ми е главата...
Започваме със Samael и Enslaved. Две банди, които за 10 години преминаха през метаморфози, за да останат верни на себе си. И да се развиват в посоката, в която ги води собственото им вътрешно чувство. Без значение дали сте в "Микстейп 5" за швейцарските авангардисти или за прогресив-блековете от Норвегия, вярвам няма начин да пренебрегнете която и да е от двете групи. До последно се чудим коя ли ще излезе на сцената първа, докато в деня на концерта от екипа на "Тангра" не повдигат завесата, че вечерта ще бъде открита от Enslaved. Всъщност, изборът е определен от съвсем прагматични причини, както става ясно по-късно, а именно - Samael пристигат в столицата късно, непосредствено за шоуто, а норвежците са тук още предния ден.
И двете банди са се срещали вече с българската публика. Но едната - да речем, в не особено благоприятни условия. Сега имат възможност да подготвят дълги сетове, да пипнат звука, да ни накарат да ги усетим по-истински от всеки друг път. Сцената на клуба е близо до феновете, при все това обаче - на здравословно разстояние. Върви интро и Enslaved изплуват от гъсти облаци сценичен дим, оцветен в червено. Трансът на отварящата 11-минутна "Storm Son" от последния засега четиринадесети албум "Е" (Nuclear Blast, 2017) ще прелее в "Roots Of The Mountain" от "RIITIIR" (Nuclear Blast, 2012) – изданието, с което музикантите дойдоха предишния път и опитаха да представят в компанията на Bullets For-нещо-си там, група с някакво дълго име, както се бъзика Grutle, и под жаркото слънце, напекло Националния стадион "Васил Левски". Както и да е - сега сме в "Микс"-а. Има едно момче на сцената, което е у нас за първи път – това е Håkon Vinje, нов на кийбордите. Справя се добре и с чистите вокали. По едно време сме поздравени с онова "Добър вечер!", което вече сме чули в официалното обръщение на фронтмена Grutle Kjellson към феновете в България, разпространено от "Тангра" преди шоуто.
От Grutle разбираме също, че на барабаните тази вечер е Христо Стоичков, защото техният Cato Bekkevold бил умрял. Ех, че шегаджия. Пуска и други майтапи между парчетата, а на места се включва и китаристът Ivar Bjørnson. Всъщност, те двамата са оригиналните членове на формацията, чиито музикален път заедно тръгва още през 1991-а. Израснали са музикално един до друг и явно така е трябвало да бъде, след като с охота се откониха от класическия си блек метъл облик, черпейки вдъхновение малко по-далеч от носовете си и родната им сцена, инкорпорирайки прогресив елементи и джазировки. Свирят наистина с желание. Залата не е толкова пълна, колкото събитието заслужава, но пък атмосферата е точно такава, каквато се очаква. И дори да бяха пуснали анкета "кои песни искате да свирим на концерта в София", едва ли бихме получили така добре балансиран репертоар от дискографията им. (Очаквайте снимка на оригиналния сетлист в секция "Галерии"). Благодарим за жеста да чуем нещо толкова старо, колкото "Vetrarnótt" от дебютния студиен албум "Vikingligr Veldi" (Deathlike Silence, 1994). Препускат и към "One Thousand Years Of Rain" от "In Times" (Nuclear Blast, 2015), а после акцентират отново на новия проект със "Sacred Horse", последвана от ловка демонстрация от "Стоичков" и култа "Allfadr Odinn" от сплита с Emperor, чиято дата на производство е 1993-а, обаче няма срок на годност. Последна е едноименната от албума "Isa" (Tabu Recordings, 2004).
Не давам ухо на изказвания, в които се обяснява как са по-яки в суровия им период. За хора, които са в играта от 30 години, би било жалко да се държат като коне с капаци. И все пак олдскуул дайхард феновете на група като тази заслужават нещичко от онова време – и го получават. Има нещо в Enslaved, което е трудно да се обясни, и което иска време за да бъде разбрано. Дайте си го, ако все още са ви мъгляви.
Не че Samael се кльопат по-лесно (от "случайно" сблъскалите се с тях). Но това така или инак не е бърза закуска, а изискана вечеря за разбирачи. В антракта отново се въздига духът на Laibach. Следва да се настроим за нещо различно. Швейцарците са естети. Изпипват нещата, визията при тях също е от значение и, ако заради това ги наречете педанти, нека така да бъде. Те също са помахали на почитателите си тук от кратко видео, а междувременно местният фен-клуб на групата, който по препоръка на музикантите носи името United Forces по цял свят, е подготвил подарък за тях. Ще има и лична среща, а когато гостите вече са сцената, се разнася поздрав за членовете му и благодарности за подкрепата. Ще са ни небходими поне песен-две време да превключим от Enslaved на това чудо с луда динамика, остри светлини и двама братя, които като тандем са някакво перпетуум мобиле. Xy през повечето време е във въздуха, разхождайки се из кийбордите и перкусиите, а за Vorph не е ясно кога точно отделя краката си от земята, повдигнат от бийта. Индустриалният пулс е щедро полят с мрак, разчупван от агресивни блицове.
Очаквано в плейлиста са заложили на актуалния си и така дълго чакан проект "Hegemony" (Napalm Records, 2017). От него забиват едноименното парче, "Angel Оf Wrath" и "Black Supremacy", а "Samael" пазят за края. Албумът "Ceremony Of Opposites" (Century Media, 1994) е представен със "Son Of Earth" и "Crown", сред които прозвучават "Shining Kingdom" и "Rain" от "Passage" (Century Media, 1996). Няма правила как да възприемаме Samael на живо най-добре. На "Slavocracy" от "Solar Soul" (Nuclear Blast, 2007), както и през почти цялото време, може да видиш хора, които куфеят, такива, които се поклащат, трети подскачащи ритмично и други, които просто стоят и попиват. А има и такива, които са си тръгнали, защото са дошли само заради Enslaved. Нима ще се окаже, че има доза истина в твърдението, че метълите са по природа консервативни, когато иде реч за музиката им? Не знам. А и на кого ли му пука.
Дали обаче шоуто на Paradise Lost няма да докаже обратното?
Снимки на Албена Цолова - Бета - в секцията "Галерия"