От онзи ден след прогнозата за времето феновете се чудеха кога точно ще завали на 22 юни, а денят се бавеше и мотаеше облаците си насам-натам, докато Националният стадион "Васил Левски" се напълни, та едва после небето да изсипе подобаващо метълското си настроение.
На почитателите сякаш не попречи. На Мегадет пък съвсем. Още повече, че малко преди средата на изпълнението им, дъждът съвсем взе да поутихва, укротен от звуците на "A Тout Le Мonde", парче, приятно балансирало бързите и тежки изпълнения, които го предхождаха и следхождаха.
Та проблемът не беше в дъжда. Не беше и в селекцията на песните, тъй като бяха избрани парчета от различните периоди на групата – имаше и ранни, и по-късни, като на българската публика като цяло най-много се харесаха двете парчета от албума “Countdown Тo Еxtinction” (1992) – “Sweating Бullets”, по време на която всички присъстващи размахваха в унисон ръце, и веднага последвалото го “Symphony Оf Destruction”, своеобразен химн на Мегадет, на който си припяваха и хора, които изглежда не бяха чували дори и една друга тяхна песен. Звучаха и “Holy War”, “Hook In Мouth”, “Trust”, “Peace Sells” и така нататък, все отбрани и преживели – повече или по-малко – изпитанието на времето.
Само че някак през цялото време нещо не достигаше. Разбира се, Дейв Мъстейн, движещата сила на Мегадет, облечен с бяла риза и черни панталони, ще пази чара си, докато държи китара и бележи всяка изречена нота със запазената марка на гласа си, но почти не си общуваше с публиката. След “Symphony Of Destruction”, чието начало предизвика мощен рев на доволство от разпознаването, той каза едно кратко „Благодаря” и групата се прибра за малко. Но дали това е било време, в което публиката да заяви желанието си за бис така и не се разбра, защото почти веднага членовете от състава се появиха отново на сцената и забиха “Peace Sells”.
Нека нарека обаче времето след симфонията на унищожението „бис”, за да кажа, че по време на биса Мъстейн представи останалите членове (Крис Бродерик на другата китара, Шон Дроувър - барабани, Дейвид Елефсън на бас), всичките излъчващи завиден професионализъм (но съвсем по мярката на работохоличния им шеф). Имената им обаче не се чуха добре, както не се чу добре и какво друго каза Мъстейн. (Предполагам, че беше нещо от сорта колко е важно за него, че е тук, в София.) Не че усилвателите бяха заглъхнали. Звук имаше, но нямаше отчетливост. Същият проблем присъстваше, за съжаление, и по време на песните. Не само че текстовете не можеха да бъдат ясно чути, но и при китарите (дори по време на солата) звукът беше омазан, смесен, нечист. Ако от много слушане на студийните записи не знаех какво трябва да чувам в един или друг момент, сигурно така и нямаше да разбера какво свирят. А че не е от музиката – както прибързано би предположил някой, който не слуша такива стилове – стана ясно със Слейър (Slayer), които лично харесвам по-малко, но на концерта бяха далеч по-магнетични. И като отношение с публиката, и като чистота и отчетливост на звука.
Не знам дали проблемът със звука е бил отчасти и по вина на организаторите, но това беше първото ми слушане на живо на Мегадет и мога да кажа, че очаквах повече – от звука, а и от групата. Това не трябваше да е изпълнение на поредна или подгряваща банда в този първи ден от метъл празника на "Sofia Rocks" 2010, а у мен остана донякъде такова впечатление. Ще го отдам на дъжда.
(Накрая, няколко реда за времето, което обикновено не се коментира, времето на паузите между две групи. След като свършиха Мегадет и щом започнаха да оправят сцената за Слейър, на екраните отстрани на сцената пуснаха клип, а от колоните се разнесе и песен, на Ози Осбърн. Стори ми се крайно неуместно. Неуместно на този фестивал, където щеше да пее и покойния Дио с Хевън енд Хел, ако не си беше заминал преди малко повече от месец, да пуснеш в паузите Ози, а да не пуснеш Дио, било от периода му с Рейнбоу, било от този с Блек Сабат, било от самостоятелните му албуми. Имаше предложение в негова памет феновете да дойдат с тишърти с неговия лик. Поклон пред не многото, които го сториха. Имаше и друго предложение: във всички паузи да звучат негови песни. Жалко, че не беше взето предвид.)