SLAAAAAAAAAA-Y-EEEEEEEEEEEEEE- RRRRRRR: докато смъртта ни раздели.

 ... Бих искала ето това да е репортажа ми за концерта на Slayer и Anthrax в столичния Зимен дворец на спорта на 31 май.

Колко много ми се ще и вярвате или не, ама този крясък, поставен на бял лист или пък върху абсолютно чист екран, изглежда почти достатъчен да обрисува концерта на траш титаните от Бей Айрия. Май всеки път си го мисля и много вероятно вече да съм го казвала. Е, аре с'я - само толкова ли – ами, хайде да ви видя вие какво бихте написали… Следващият път е ваш ред след здравата куфня да се приберете и да седнете чинно да се опитате да вкарате подобна емоция в думи. Мхм, много по-трудно е отколкото си го представяте, честно.
 
SME–то може и да поразредиха концертите, за които ние, метълистите, казваме: "Ех, сбъдната мечта!", но, ако следващия път, когато видите Фънки или Иван Несторов - Амебата и не им изкрещите "Слейййъъъър!" в ухото, не ви зачитам. Шоуто бе част от фестивала "Арена Музика" и, както предрекоха самите организатори, се превърна в събитието на 2016.

Всъщност, този път Том Арая и Ко. дойдоха у нас с друга емблематична за стила банда, наречена Anthrax (Антракс). Ако трябва да обяснявам кои са тези герои, направо "закривам" играта. Те имат нов албум - "For All Kings", и над 70% от присъстващите в залата са добре запознати не само с този факт, но и рецитират цялата дискографията на групата.

Вредила съм се от страната на Kerry King (Кери Кинг), китарист на Слейър, още в началото на сета на Антракс. Разбирай - вдясно на сцената, видяна откъм публиката. Пред мен са само двама тийнейджъри, на които - без да се усещам, им "пазя гръб", дори не се опитам да се вклиня помежду им колкото и предостатъчно място да има… Харесва ми да гледам с какви физиономии попиват видимо новата за тях музика. Фронменът Joey Belladonna също си ги е харесал и им подава един енергиен кен, чиято емблема натрапчиво се е настанила дори на страничните винили от сценичния декор – да, продуктово позициониране… Frank Bello (Франк Бело) пък им мята перца. Радват се и на вниманието на новия китарист Jon Donais – този от Shadows Fall, който, между другото, видяхме с All Metal Stars в София преди 2 години… Изобщо -  стратегическа позиция. Затова внимавайте!

Символичните подгряващи отварят с "Caught In A Mosh". Хилядите фенове се опитват да се вредят за подранилото шоу – началото му е  изместено с 30-ина минути по-рано, като това е обявено в деня на събитието. Както и да е, там сме навреме. Втора по ред май се пада "Got The Time", кавър на Joe Jackson. Включен е в тавата "Persistence Оf Time", издадена през 1990 и година по-късно номинирана за Grammy Award в категория Best Metal Performance.

Албум, така важен за мен... Дори без да отчитам колко ценен е той в световния мащаб, че когато "Got the time tick, tick, tickin' in my head…" зазвучава,  иди ме намери по зиг-заг хода ми из залата, докато се добера до фронтовата линия (eй, Бета!, не изпускай металната си душа южно под кръста, трябваш ни поне още малко, не ни оставяй без бис - б.р.). Тя, залата, е достатъчно голяма да побере освен многобройните чети български метълисти, и гости от Гърция, Турция, Сърбия, Македония… последният да затвори вратата. После е "Madhouse" от албума "Spreading Тhe Disease" (1985). От него към края на сета ще свирят и "Medusa". Ебаси 1985-а! Та, "Madhouse" е получила признание през три десетилетия, Pantera са ѝ записали кавър, включена е в музикалната видеоигра Guitar Hero II и прочее. Така, де: "It’s a madhouse", наистина. Продължаваме със старите тупалки и е ред на "Antisocial", кавър на хеви метъл французите Trust.

За мош класиките на Антракс - ясно. Ама май-май и песните от новия диск са разучени вече. "Evil Twin" и "Breathing Lightning" раздвижват редиците - ротациите по радиото помагат. Това е първият албум с китариста Jon Donais, който дойде на мястото на Rob Caggiano във Volbeat през 2013. "Имаме нов албум", казва китаристът Скот Йън, "а завръщането на Антракс започна именно от концерта ни в София с Big 4" и благодари. Като цяло неостаряващите Антракс ни дават сърцато изпълнение, а не служебно и сухо. Всеки от тях скача и шари из сцената -  търси зрителен контакт с публиката. Фронтменът дори инициира игра с надпяване на различните части на тълпата. 55-годишният жилав Беладона прехвърча от единия край на сцената до другия с еййй такава усмивка. Ще пее вероятно много любимата му "Indians" от "Among Тhe Living" (1987). Ние - също. Ако не пълния текст, то поне припева:

"Cry for the Indians
Die for the Indians
Cry for the Indians
Cry, Cry, Cry for the Indians".

По-рано Scott Ian отново ще ни припомня за шоуто The Big 4 с Metallica и Megadeth, плюс Slayer и Anthrax, когато целият свят ни гледа на живо. Нас, лудите глави, или, ако трябва да го цитирам: "crazy madafakaz", и когато бе записано DVD/Blu-ray "The Big Four: Live From Sofia, Bulgaria". Иди, че вярвай, дето от този исторически момент са минали 6 (словом: ш е с т) години.

"Имам едни въпрос" -  изтърсва Скот.  Дали харесваме траш? Отговорът е повече от ясен. Положителното "да" е масивно, хиляди гърла го изревават. И да, такива сме - "crazy madafakaz". Фитилът ни е подпален и ще се гори до изпепеляване с излизането на сцената на траш метъл титаните Slayer. Еуфорията в Двореца на спорта по принцип и в момента "двореца на метъла" е голяма и ми се ще хейтърите на Слейър в този им вид да са тук сега и да признаят очевидното – това СА Слейър. Има ли метъл, който да отрече, че метъл сцената в световен мащаб има нужда от тези еталони на стила, които забиват тази вечер като:

"Postmortem"

"Dieby The Sword"

"War Ensemble"

"Mandatory Suicide"

"Chemical Warfare"

„Seasons In The Abyss“
„Hell Awaits“
„DeadSk In Mask“
„South Of Heaven“
„Raining Blood“
„Black Magic“
„Angel Of Death“

да звучат изсвирени на живо именно от Слейър. Докато, както се казва, смъртта ни раздели. Обявявам ги както бяха изсвирени поред на концерта. Между тези вечни класики, издържали повече от успешно теста на времето и нещо като китка от най-доброто на, както ще кажат някои: "добрите стари Слейър", в сета място намериха и песни от последните два албума на групата, сиреч и от, ако мога така да се изразя, пост – Ханеман изданието от 2015 "Repentless", което бе подложено на кръстосан анализ и стана повод за големи и разгорещени дебати. Все пак, едноименната от диска (първа в сета), както и"When Тhe Stillness Comes" и "You Against You" се приемат добре на живо тази вечер. От предишния запис "World Painted Blood" (2009) цепят "Hate Worldwide"…    Залата отсича хорово и безотказно и припева на "Disciple" от "God Hates Us All" (2001), а именно "God Hates Us All".

Естествено, че Jeff Hanneman (Джеф Ханеман) липсва. Естествено, че сякаш дупка е зейнала на мястото на русия китарист с "Хайнекен" - китарата и всеки път, когато хвърляме поглед натам, реалността ни разочарова – няма я фигурата в бейзболна блуза и наколенки… Много ясно, че заместникът има свой маниер на свирене, но мамка му! - достатъчна ни е неговата смърт, за да можем да понесем още една загуба- Слейър да се оттеглят. Така че, аре,, много моля нека не си го пожелаваме!

"Заместникът" на китарата Gary Holt (Гари Холт) (Exodus) няма как да е превъплъщение на Ханеман. Но и той е голям. Малко ми се струва, че преиграва, но може впечатлението ми да е погрешно. Между другото, обърнахте ли внимание на ESP китарата му? Нарисувана с негова собствена кръв. Художник е артистът с плашещи визии - сюреалист с кървави четки, Vincent Castiglia. Та, тя - китарата е правена през 2015, и беше представена в началото на тази година на National Association Оf Music Merchants - NAMM 2016, провело се в Калифорния през януари. Луда работа е идеята между другото да бъде изработено това кърваво произведение на изкуството. То е на вокалиста на Vital Remains Brian Werner и е коствало 18 епруветки кръв на Холт, източени в бекстейджа след концерт в Ню Йорк.

Това - за единия от музикантите, които старите кучета не могат да възприемат в групата. За другия…, ами какво да ви кажа? Да гледаш как някой, който е висял над леглото ти в детската ти стая, когато си бил на 13, а той едва ли е мечтал да стане част от състава на траш титаните Слейър, докато е свирил в друга банда от квартала – Forbidden, едва ли е нещо, дето би оставило и най-големия темерут безразличен. Е, аз определено не съм темерут, значи, смятайте колко вълнение ми докарва дори само факта, че Paul Bostaph (Пол Бостаф) се поти зад барабаните... Да, бе, да – то ясно, че и аз обичам Dave Lombardo (Дейв Ломбардо) и си го искам в Слейър, ама на!

Иначе вече, струва ми, се сме преживели шока от това как Tom Araya – бас и вокал, е статичен на сцената, стърже по дебелите струни и почти не се движи, след като за първи път го видяхме такъв на споменатата по-горе металиада The Big Four. Тъкмо беше минал операция на врата и беше настъпила тоталната забрана за хедбенг от лекуващите го… Той е ухилен по време на шоуто, знаете го, но си е като професионалист на бачкане. А от Кери Кинг не очаквате да ви ръкопляска обратно задето знаете песните, трошите си вратните жили и се дерете, докато не ви бликне кръв от носа, нали? Е, тогава всичко се нарежда...  Недейте плака, ‘щото иначе ще станете огледало на образа от внушителния бекдроп с артуърка от "Repentless", само заради който вероятно в родната им Америка биха сложили едно 21+ на концертния плакат.

А сега на ваша отговорност си отварям една (?) бира и продължавам да си викам: SLAAAAAAAAAA-Y-EEEEEEEEEEEEEE- RRRRRRR! и така поне още 5 дена. Без спирка. До 6 юни, когато е международният ден на Slayer.

Сетлист на Slayer:

Repentless
Postmortem
Die By The Sword
Disciple
God Send Death
War Ensemble
When The Stillness Comes
You Against You
Mandatory Suicide
Hate Worldwide
Chemical Warfare
Seasons In The Abyss
Hell Awaits
Dead Skin Mask
Necrophiliac
South Of Heaven
Raining Blood
Black Magic
Angel Of Death

Снимки на Тонина Манфреди- в секцията "Галерия"