Алюзията на шума от октомврийския капчук се превърна в предвестник на предстоящата вечер, в която Sunn O))) произнесоха своето заклинание над София.
В свят, обсебен от скорост и зрелищност, великаните предложиха точно обратното: търпение, плътност, ритуал. В обляната от мъгла нощ на 17 октомври, пионерите на дроун-дуум-метъла изнесоха изпълнение в клуб Joy Station, което беше по-малко концерт и по-скоро дълбок акт на звукова преданост -бавно развиване на тона, което преобрази въздуха, стените и сърцата на всички в залата. Гостуването на американските тежкозвукови производители се състоя по покана на Wrong Fest.
Нощта в Joy Station се разгърна като бавен екзорсизъм на звука. Още преди да се появи групата, мястото пулсираше с очакващо подземен грохот чувство - на тих страх, което само публиката на Sunn O))) можеше да подхранва. Черни роби, дълги бради и машини за мъгла вече шепнеха в ъглите. Светлините не се приглушиха в тъмнина, а в нещо по-гъсто като дим, изваян от кадифе. Изпълването със сценична пара направи замъглеността в целия клуб изключително концентрирана с почти минимална видимост. Което превърна присъстващите в блуждаещи силуетни сенки. Интрото преди встъпителния сет представляваше твърде продължителен аудиозапис от концертен антракт, в който глас нахъсваше публиката. Това бе доста странно и някакси малко неуместно на фона на елипсовидно подредената стена от усилватели и кабинети зад непроницаемата димна завеса.
Когато Stephen O’Malley и Greg Anderson излязоха през маранята, нямаше никакво известяване и никакво движение от тълпата. Само благоговейна тишина. Първата нота удари като тектоничен пулс и самия въздух се превърна в среда, даваща живот на чутовен резонанс и на тътнещ и осезаемо вибриращ ривърб, реещи се в сгъстяващата се мъгла. Всяка вибрация се усещаше многостранно уловима - физическа маса, притискаща кожата, гърдите, костите. Слуховите сетива водеха битка със степента на децибелното възприемане. Усилвателите, извисяващи се в оранжеви и черни монолити, не просто излъчваха звук, те освобождаваха гравитационен импулс. Въздушният блед, но ситен фон се усилваше, докато помещението не се превърна в бавно движещ се буреносен облак с едва видими тъмни формирования в него. От време на време се появяваше слаб силует - ръка, настройваща процесор. Бавно замахване с китара, свещен ритуал на две фигури, предизвикващи резонанс от въздуха. Светлините бяха минималистични, но монументални. Дълги лъчи в бледо бяло ясно открояваха ръба на сцената през цялото време.А резките, мигновени кървавочервени светлини, които прорязваха мъглата в умишлен ритъм, озаряваха пространството като параклис в негатив. Всяко изместване на светлината беше своя собствена композиция, извайваща мъглата във форми, тела и ореоли.
Звукът не беше музика в традиционния смисъл, а архитектура, изградена от ниски честоти; катедрала, издигната от монотонен екот. Минутите се разтягаха и сгъваха, времето губеше конвенционалното си значение. Някои от публиката стояха неподвижно със затворени очи, други оставяха главите си да се носят, погълнати от суббаса, който бучеше от пода до гръдния кош. Никой не говореше, дори аплодисментите между движенията се струваха ненужни и натрапчиви. Както вече казах, това не беше точно концерт. Актът се яви като литургия в чест на самия резонанс. От време на време O’Malley вдигаше китарата си, като оставяше неясните отражения и сенки да се издигат спираловидно нагоре като дим към невидим олтар. Anderson го последва с наслагващ се дисонанс, който се усещаше по-скоро свещен, отколкото хаотичен. Взаимодействието между тях беше геологично - диалог на налягане и плътност, а не на мелодия. В един момент за няколко секунди пространството на целия Joy Station потъна в подземен нискочестотен тон, почти недоловим, така че цялата зала сякаш висеше във въздуха на фона на тънещата парна завеса. Мъглата улавяше разсеяни лъчи светлина и се превръщаше в златна пара. Няколко души от тълпата се усмихнаха. Не от радост, а от страхопочитание, предполагаемо осъзнаващи колко рядко е да си вътре в звука, а не просто заобиколен от него. Концертът завърши безмълвно. Последният акорд се задържа като пулс на умираща планета, избледняваща в тишината, която сякаш вече бе заслужена. Когато светлините се завърнаха, лицата се появиха бледи и вцепенени – не замаяни, а пренесени в планетарно-ядрен дисонанс. Докато някои се разотиваха, други стояха неподвижно с минути, опитвайки се да осмислят случилото се. Шоуто на Sunn O))) не целеше определено изпълнение или начин на представяне като зрелище. То беше причастие с умопомрачаващ тон и ритуал на издръжливост и предаване. Публиката си тръгна вибрирайки, сякаш част от нея все още резонираше в мъглата, а атмосферата тръпнеше в континуума.
Подир ехото:
Дълго след като усилвателите замлъкнаха и мъглата се разреди, нещо остана във въздуха. Един вид тишина, която се усещаше заредена като пауза след гръмотевична буря. В отказа си да забавляват, Sunn O))) напомниха на София, че тежестта не е агресия - тя е трансцендентност чрез плавност пред застиване; чрез звук, превърнат във физическа маса. В това пространство ниската мощ на децибелите се превърна в молитва.
А тишината - последната нота, беше най-мощният дроун от всички.
Снимки на Станимир Станчев: ТУК