Териън (Therion) в София!
Онези Териън, които преминаха от дет метъл към симфонична музика, подплътена с китарни рифове и мощни хорове и промениха метъла преди 15 години. Групата, която която наложи термина симфометъл, и тази, при която той не звучи мръсно. След над 20 години кариера и 13 албума ("Lemuria" и "Sirius B" ги броя като един двоен) същите тези корифеи стъпиха и у нас.
Концертът бе преместен преди броени дни от "Христо Ботев" в слатинската "Юбилейна", като от това определено никой не пострада. По-малкото помещение беше озвучено чудесно и като изключим задуха и конденза, изборът се оказа адекватен. Приятно и ново, мястото събра около хиляда метъли, дошли да видят едни от най-големите на европейската сцена (никой не говори за продажби, естествено).
Първи обаче излизат шведите Loch Vostok. Нищо революционно, дори нищо съществено, но пък публиката е толкова благосклонна тази вечер, че отнасят аплодисменти, ако и да не успяват да оставят ясен спомен за песните си. За сметка на тях прогресивните металурзи от Leprous набързо успяват да приковат вниманието. Явно повлияни от неравноделните залпове на Мешуга (Meshuggah), но и достатъчно различни и много по-мелодични, норвежците успяват за по-малко от 40 минути да ме спечелят за каузата си и да ме накарат да си потърся тяхна музика. Разбърканият ритъм разкъсва мелодични пасажи, Айнар Солберг пее страхотно, преди да изврещи, надвиквайки коравите рифажи, докато през цялото време свири на синтезатора и люлее растите над клавишите. Потърсете си "Dare You" или "Passing" и ще разберете какво имам предвид. И когато се прибират, понесли инструментите си, овациите са повече от спонтанни и заслужени.
Син мрак, бял пушек и един след друг няколко силуета изплуват пред нас малко преди 9.30. Да, сцената може и да е тясна за осем души, но Териън забулват в епичната мистика на музиката си реалност и злободневие и пренесят всеки един от нас на пътешествие в разкоша на мелодията си. Над два часа кънтят бомбастичните композиции на Кристофър Йонсон, а седмината с него са една от най-изключителните групи музиканти, свирещи заедно. Друг е въпросът, че сред тях изпъкват Сноуи Шоу, размахвал палки за датските легенди Мърсифул Фейт (Mercyful Fate) и Кинг Даймънд (King Diamond) и щамповал екстремната сцена с водевилния си проект Notre Dame. И не само. А Валдемар Сорихта пък е човекът, изковал звука и направил това, което са днес групи като Дъ Гедъринг (The Gathering), Тиамат (Tiamat), Самаел (Samael), Муунспел (Moonspell) и самите Териън. Да не говорим, че се подвизаваше и като китарист в Грип Инк (Grip Inc) рамо до рамо с машината Дейв Ломбардо (Dave Lombardo).
Чувам ли звън на камбанки? Да, убийствени професионалисти. И много повече. Защото Териън на живо са група, концерт, музика, но и спектакъл, теарталност, феерия. Безкрайно красиви вокални диалози между мъжете и жените, пеещи на сцената; изключителни гласове, преливащи от мощния тенор на Томас Викстрьом през неопределимите истерии на Сноуи Шоу към алт и сопрано трелите на Лори Луис и Катарина Лиля – четирима певци, които придават толкова сила и атмосфера на тази група, че отнемат дъха и способността да мислиш в това измерение докато са пред теб.
Шведите отварят с актуалната "Sitra Ahra" и публиката подивява. Явно тук наистина са се събрали най-коравите фенове на бандата. Защото без значение дали слушаме гротеската "Hellequin", лиричната "Siren Of The Woods" или хоровата "Enter Vril Ya", съответно пиеси от три различни периода на групата, навсякъде се чуват пеещи хора, ръцете на всички са изправени високо и след всяко изпълнение силен рев оповестява всеобщото доволство. В такива моменти човек се чувства щастливо концертно животно.
Подборът на парчетата пък е толкова разнообразен и така умело балансиран от 1996 до 2010 (дет метъл периодът е напълно игнориран), че реално слушаме нещо като двоен сборен албум, представителна извадка, с която Териън могат да вкарат всеки скептик в най-тъмното кьоше на залата. А настроението на всички от групата е страхотно. Докато изиграват ролите на сцената, потънали в образите си, осмината подмятат реплики, поздравяват "тези прекрасни хора" на български, пускат се шеги, чупят се стойки, а когато избухва краят с двойния им абсолют "The Rise Оf Sodom And Gomorrah" от (прекрасния "Vovin") и химнът "To Mega Therion" (от класиката "Theli"), Кристофър се включва за тежките вокали.
Припява...
И се усмихва щастливо.