Провелият се снощи в софийския клуб “Open Stage" концерт на Игзюмър (Exumer) и Севидж Грейс (Savage Grace) концерт със сигурност не може да бъде окачествен като първоаприлски, зарекоха се и двамата член-кореспонденти на "MySound.bg" - Огнян Касабов и Радослав Марков.

Събитието, замислено от организаторите от "Арт БГ" като "Thrash Attack", доказа за пореден път, че класическият, неподправен и, разбира се, грабващ осемдесетарски траш е напълно жив. Посещението на двете банди в България има за свой контекст възраждането през последните няколко години тъкмо на този подход към тежката музика и съответно – повторното излизане на сцената на някои от ъндърграунд класиците.

Малко история само ще помогне: Севидж Грейс са сформирани през 1981 в Лос Анджелис по време на бума в американската метъл сцена и зараждането на траша. Разписали са се под два албума – “Master Of Disguise” (1985) и “After The Fall From Grace” (1986), в които забиват бърз и ритмичен хеви и спийд. Игзюмър са немци, яхнали вълната на тамошния траш; подобно на Севидж Грейс имат два албума от средата на 80-е – “Possessed By Fire” (1986) “Rising From The Sea” (1987).

Изобщо фестът изпълни добре замисъла си да бъде „ъндърграунд”. Към което се добавят и определени носталгични нотки, не на последно място тъй като клуб "Open Stage" се намира в залата на читалище, феномен, добре познат за родния метъл...

Траш атаката беше открита малко след 19.30 с русенците Клеймор (Claymore), които предложиха своя мелодичен симфо-блек метъл пред все още доста рехавите редици от фенове. Със сигурност са заслужаваща повече внимание група, но пък те са и още млади и имат много бъдещи поводи за изява. Публиката почна да се сгъстява за втората обявена банда -  гърците Омега (Omega), които вдигнаха темпото към очакваното за вечерта. По тяхно собствено определение те изпълняват „зъл рокендрол” – разбирай осемдесетарски пънк-траш-хеви-..., със силни забежки към групи като Моторхед, Венъм (Venom), Батъри и Хелхамър. Една от песните на Омега дори се нарича “Hellhammer”, а можахме и да чуем техни интерпретации и на знакови парчета на Венъм (“Black Metal”) и Батъри (“Reaper”). Ако сте слушали последните албуми на Дарктроун (Darkthrone), знаете за каква забава става дума. Те са и доста по-радушно приети от публиката може би и следствие на факта, че фронтменът им (според слуховете роден в китния Смолян) сподели бирата си с феновете по време на концерта.

След може би основателно дългата пауза (и подлепяне на барабаните) на сцената излизат очакваните Севидж Грейс. Впечатление прави фронтменът и лидер на групата Крисчън Лоуг (Christian Logue) със своите театрални жестове и необичайно облекло – изключително широка бяла риза, стегната кърпа на главата и нещо като бричове и ботуши за езда. Многостранните интереси на вокалиста изглежда включват освен незаконно притежание на оръжие (както и измами и кражби, за които прекарва известно време зад решетките) и участия в порнофилми, някои от които режисирани от самия него. Тук обаче Лоуг разчита не само на сценично присъствие, а доказва и възможностите на гласа си, въпреки на места не особено доброто озвучаване.

Под негово ръководство Севидж Грейс забиха енергичен и ритмичен спийд метъл с необходимите сола, вокални извисявания и контакт с публиката. А тя от своя страна е добре запозната с творчеството им и припява мощно в необходимите моменти. Накрая имаме възможност да чуем още два безсмъртни и вече наистина „олдскуул” метъл химна – “Burn” на Дийп Пърпъл и “Exciter” на Джудас Прийст.

Все пак основният акцент на вечерта и това, заради което изглежда повечето присъстващи са дошли, за немците Игзюмър (на снимката). Те също разполагат с експресивен и грабващ фронтмен в лицето на Мем фон Щайн (Mem von Stein), чиито вокали тази вечер ни изглеждат с една идея по-„кораджийски”, отколкото в първия албум на бандата от 1986. Залети сме от интензивен и чист траш. Качеството на саунда в залата вече чувствително се е подобрило.

Игзюмър удрят с класики като “Winds Оf Death” и “Fallen Saint”. Публиката реагира подобаващо. Гостите представят и две парчета от актуалното си демо “Waking Тhe Fire”, което плучава премиерата си на сцена.

Изобщо посрещането на бандата е повече от радушно. Впрочем чест прави на Игзюмър, че между песните призовават за възгласи и за другите три групи.
Напрежението в залата расте и когато бандата излиза за задължителния бис, сцената е превзета от екзалтираните тълпи.

След безапелационна покана от хер фон Щайн хората да се върнат обратно, Игзюмър ни оставят изтощени с последната песен, доста подходящо озаглавена "Destructive Solution”.