Ама го срещнах в Sofia Live Club снощи. И тъкмо очаквах с характерен тембър да зададе любимия си въпрос за Арктика и Антарктика, когато чернокожият китарен виртуоз го прекъсна по най-добрия начин.
Преди Тони Макалпайн обаче чухме два подгряващи акта. Първи излезе китаристът Даниел Пике (Daniel Pique)– сносен, но не особено физиономичен техничар. Последва симпатичното присъствие на Agent Cooper – прог с разнообразни корени, от южняшкия рок до Spock's Beard. И после, след нормалната технологична пауза и една малко длъжка оперна интродукция, започнаха огнените арпежи на маестро Макалпайн. Къдрите по осемструнния гриф подкрепяха трима чудесни музиканти: китаристката Нили Брош (Nili Brosh), барабанистът Акилес Прийстър (Aquiles Priester) и басистът Бьорн Енглен (BjornEnglen).
Лично мнение: новият (едноименен) диск на Тони е по-красив и интересен от ранните му албуми. Те може да са много влиятелни, но все ме оставят с усещането, че основната идея в тях е китаристът да покаже колко точно е по-добър от Ингви Малмстийн (Yngwie Malmsteen)(поне колкото Стив Вай (SteveVai). Като цяло новите му композиции са по-зрели и определено съм доволен, че можах да чуя вихрени изпълнения на любимите ми "Serpens Cauda" и "Ölüdeniz" (като продължение на "Angel Оf Twilight"). И не само тях, разбира се. Макалпайн премина през повечето си албуми и не спести задължителното клавирно соло по Шопен. (Прийстър също се отчете с едно гръмотевично соло на ударни).
Макалпайн проговаряше рядко и почти през цялото време свири със затворени очи, но в крайна сметка работата му е да свири, а не да приказва. А че свири – свири, и още как! Без съмнение феновете на техничарския китарен рок са останали напълно доволни от шоуто, организирано от Loud Concerts. Още повече, че след края на концерта музикантите останаха да пият по бира с публиката и да си полафят.
Това им е хубавото на клубовете. Снимки на Мартин Цанков - в секцията "Галерии".