Ин Флеймс (In Flames) не идват за първи път в България, но по стечение на обстоятелствата за пръв път ги гледах на живо снощи.

И този израз – "на живо" – ми се стува, че пасва идеално, защото в тази банда има толкова живот, че прелива и е заразно. Но не в смисъл на жизнено подскачане по сцената или безспирно куфеене (не че това го нямаше), а по-скоро като истина без маска, искреност в изпълненията, неподправеност при разговорите с публиката, струяща енергия дори и от най-баладичните моменти в инак по-скоро тежката музика. И когато този истински живот се съчетае с добро шоу, тогава... не знам какво тогава, но то се случи в последния ден на септември в столичната зала "Христо Ботев". И беше хубаво.

На сцената към 20.00 часа излязоха словенците от Ноктифериа (Noctiferia) и изпълниха повече от добре задачата да подгреят. Със своя раздвижен дет метъл те бързо накараха публиката да вика и скача, като същевременно успяха да покажат високия си професонализъм. Басистът Урос Липовец с мощния си басов рев често трошеше и мачкаше онова, което вокалите на Джани Попоски не бяха още разкъсали и разпилели в по-високите регистри. Издържан в добрите традиции на жанра, резултатът от този вокален дет тандем беше убийствен. Ноктифериа изсвириха общо девет парчета, сред които "Demoncracy" и може би най-известната им песен "Holymen", с която завършиха сета си. Най-впечатляващо представена беше обаче предпослената песен – "Catarsis", по време на която вокалистът отиде зад допълнителен комплект ударни (нямаше единствено каси) и избухна истинска ритмична заря, напомняща на моменти гръмотевиците на японските барабани тайко.

По-малко от половин час отне оправянето на сцената и тук веднага щях да започна да разказвам за невероятното шоу на Ин Флеймс, ако не исках да спомена какво звучеше междувременно през тези двадесет и няколко минути. Беше Масив Атак (Massive Attack) с "Mezzanine". Истински се учудих, когато чух началните ноти на "Angel". Но не беше грешка. Забелязах не един фен с тениска на Ин Флеймс да си припява и полюшва в такт. Беше готино и някак – нямам идея защо – на място. А после... после дойдоха Ин Флеймс и ако не си бях записал на едно листче за "участието" на Масив Атак, сигурно щях да забравя, защото онова, което последва, беше отвяващо.

Шведите се появиха на интрото към първата песен от последния си албум - едноименната "Sounds Of A Playground Fading", и продължиха по реда на парчетата в проекта с "Deliver Us" и "All For Me". След което фронтменът Андерс Фриден за първи път се обърна към публиката, за да представи членовете на групата. От този момент почти след всяко изпълнение Андерс си говореше с феновете, наистина си говореше с тях, не монологично, както е обичайно, а се обръщаше към конкретни хора и когато не чуеше какво му казват, питаше ги отново: "а? бира ли искаш, добре, ще ти дам, дори моята ще ти дам, заповядай, а ти, приятелю, какво казваш? не друга песен следва, но по-следващото парче ще е от албума, който искаш, а вие двамата, които сте без фланелки, да, вие, горе на седалките, много сте готини, следващата песен е за вас", и т.н. Правеше го непринудено, сякаш става дума за банда от квартала, която свири за втори път в местното читалище, а не за една от най-големите групи на съвременната сцена за тежка музика.

След въвеждащите три парчета гостите ни разходиха из почти цялото си творчество. И макар че – както беше обещано и както е редно – преобладаваха композиции от последния албум (общо шест), никой диск след 1997 не беше пропуснат. Така след "All For Me" зазвуча "Trigger" от 2002 и публиката запя толкова мощно, че Андерс остави цели пасажи на феновете. Последваха "Colony", "Swim", "The Hive", "The Quiet Place", "Cloud Connected", "Come Clarity". Организаторите от Loud Concerts пък се бяха погрижили за перфектния звук, така че всеки можеше да се наслади на мелодичната страна и в най-тежките парчета, двете китари и баса се чуваха през цялото време прекрасно, а специфичният звук на барабаните на Даниел Свенсон отчетливо изкова нови метъл спомени в "Христо Ботев".

Изглежда отношението на българските фенове и неспирното скандиране на името на групата трогнаха музикантите от Гьотеборг и в един момент те казаха, че тук, в София, за първи път ще изсвирят на живо една от песните от новия си албум, която досега не е била представяна концертно. "Ropes"! И личната ми радост, че ще чуя може би най-допадащото ми парче от последния им проект, изглежда не беше изключение. Защото в залата сякаш всичко започна да ври и кипи. Или поне така ми се струваше, защото Ин Флеймс знаят не само как да доведат до границата на кипене, но и да я минат. След края на "Ropes" и последвалото го "Insipid 2000", Андерс се обърна към публиката и каза, че смятали да проверят кои фенове на света са най-ревностни, затова си довели човек от Гърция, който да заснеме с камера изпълнението на следващата им песен. Излезе едно момче с дълга коса и камера в ръка и бандата заби "Only For The Weak". Българските почитатели щяха да съборят залата с виковете си. Онова, което до преди минута беше голяма група от хора на концерт, се превръна във вилнееща буря, ураган.

Температурата не спадна до края заради "Delight Аnd Angers", "Cloud Connected" и "The Mirror’s Truth". А ураганът бушуваше до самия край. Нямаше го фалшивото прибиране и повторно излизане за бис. Но и не беше необходимо. Вместо това прозвуча "Take This Life". Вземи този живот, казваше бандата, и го раздаваше неподправен, струящ, кипящ, преливащ. Взимам. Взех. Докато пиша тези редове, все още усещам пулсирането.

И разбирам защо групата е то-о-о-о-лкова голяма.

Сетлист:

1. Sound Of A Playground Fading
2. Deliver Us
3. All For Me
4. Trigger
5. Alias
6. Colony
7. Swim
8. The Hive
9. The Quiet Place
10. Where The Dead Ships Dwell
11. Fear Is the Weakness
12. Come Clarity
13. Ropes
14. Insipid 2000
15. Only For The Weak
16. Delight And Angers
17. Cloud Connected
18. The Mirror’s Truth
19. Take This Life

Металиадата в снимки от Константин Начев - в секцията "Галерии".