Кафе и аромат на мокра нощ. Толкова е (б)ърбън, че боли.

Нощта попива в теб със скоростта на малко уиски. Градът полепва по тялото като топъл асфалт и разлята бира. Няма измъкване, но така или иначе, we never had control.

АлаЯма Пън(к) ДжаZz номер 9 започва празнично. В задушевното пространство на клуб Studio Sounds Like... изплуват лица познати от събития като концерта на Tuxedomoon преди няколко месеца, от близкото и по-далечно минало и бъдеще.

Rosenquarzexpress (Мюнхен-София) (и до обратната страна на луната) празнуват рожден ден на централното лице - красивата Илияна Бешкова. Подаръците обаче са за нас - пет парчета - пет фрагмента, съчетали петстотин странни приказки. Принцеса и викинг, Жива вода a.k.a. "новото парче" и Между сезоните са като извадени от омагьосана гора: самобитни и самодивски. "Why All Those Women?" и "Fernbeziehung" (“тъпата песен”, която хич не е тъпа) връщат в урабнистичния нощен трип навътре към себе си. На сцената разцъфтява букет от лалета и фрезии, който така и не слиза от нея.

Специалната изненада за вечерта е втората подгрявка от страна на филмираните италианци Sacri Cuori - по-точно тези трима от тях, които са освен всичко друго и фаталистите около Hugo Race (Хюго Рейс). Китаристът Antonio Gramentieri (Антонио Граментиери) обяснява, че идват от място съвсем близо до Римини и е съвсем естествено да са повлияни силно от Фелини. Съвсем уместно, инструменталните им парчета вкарват дълбоко във филм с неопределим жанр: нещо между спагети уестърн и сюрреализъм, но запечатано на черно-бяла пощенска картичка и пратени по пощата до калифорнийски плаж през шейсет и някоя. Сърф рок, извъртян почти до абсурд.

Басистът Francesco Checco Giampaoli (Франческо Джампаоли) е представен от Антонио като "човек, който никога не се усмихва", но това е подвеждащо. Брадата му едва успява да скрие едно специфично чувство за хумор, което стопля атмосферата. Привидната сърф-рок идилия, излъчваща се от струните на двамата, привлича публиката като магнит. Diego Sapignoli (Диего Сапиньоли) (най-младият, но за сметка на това - единственият баща), уж е скрит зад своите барабани, но присъствието му е повече от осезаемо. Поздравяват Илияна с парче. Почти неусетно, към тях се присъединява и централната фигура за тази вечер.

Хюго Рейс попива в теб както нощта. Накъдето и да те води - следваш. Започва с откриващото за We never had control парче - "Dopefiends". Моментално разбираш защо са "Fatalists" и какви рискове носи слушането, но това не те спира, нито пречи да се усмихваш. Продължава с "No Stereotype", "Serpent’s Egg" и невероятно красивата  "Snowblind". "Firing fiction into our minds' dumb innocence to defy reason's perfect lie with experience” - текстът съвършено обобщава случващото се. Лириките закопават, но усещането е почти като сън. Съвсем уместно скоро идва "Will You Wake Up". Хюго Рейс прави редки, кратки и точни забележки между песните. Музикантите са буквално на една ръка разстояние и в такава интимна обстановка усещането е сякаш гостуваме на своя гуру.

Умопомрачителното "Ghostwriter" забива с "Тежко е да се срещнеш лице в лице с истината" – и е така, само че в момента не съм много сигурна къде точно е тя. На този етап публиката буквално вибрира заедно със струните. Следва "Meaning Gone", която е посветена на дъщерята на Хюго, макар че самата тя не я била харесала. Идва едноименната с последния албум "We Never Had Control". Макар акцентът да е върху него, не липсват и препратки към "Fatalists", най-брутално от които покосява заключващата преди тройния бис "Nightvision". "Can you handle the silence or is it too heavy?" Според Хюго Рейс, това парче трябва да ни напомни да включим фаровете по пътя към вкъщи, макар че след всичко това съм сто процента убедена, че мога да прогледна в нощта. И въпреки че искрено се зарадвах, че свириха още, "Nightvision" остава най-подходящият финал за вечерта. Това, и да потънеш в проливния дъжд навън.

В таксито сменят радио Веселина и радио Фреш, но аз чувам само капките по покрива и спомена за Hugo Race Fatalists.

Снимки - в секцията "Галерия".