Едно абсолютно случано попадане на пост във Facebook за концерта на Mudhoney доведе до създаването на този текст.
До онзи момент дори нямах представа, че тази група все още съществува и е в движение. Никога не съм си представял, че ще ги слушам, да не говорим в Белград. Дори не помнех какво точно съм слушал от тях навремето.
Mudhoney ми звучеше като някаква смътна част от целия гръндж пантеон. Впоследствие се оказа, че става дума за един от най-бунтовните и шумни късчета рок музика от покрайнините на ъндърграунда, които съществуват до наши дни. Бандата не постигна звездния статус, който така или иначе никога не е търсила. Няма начин групарите да са го търсели с такава нелегална смес от гараж рок, гръндж и пънк със сайкъделик елементи. Саунд толкова странен и шумен, че чак те кефи начинa, по който потъваш в него.
Точно след това погото на "Touch Me I`m Sick" избухва в лицето ти. Концертът в Dom Omladine на 4 юни беше най-суровото, наелектризирано и лютиво сборище, на което човек можеше да попадне в този момент на Балканите. Групата едва ли е очаквала толкова надъхана публика, нито пък някой от българите, които бяхме там. У нас ми се налагаше на всеки да обяснявам кои са Mudhoney, а в сръбската столица местните бяха напълнили цяла зала с момчета и момичета, които я разпукваха по шевовете на режещи парчета като "Suck You Dry". Една от причините за това е, че тази богата музикална югокултура може да разпознае първоизточника. Mudhoney са запазили нещо, което Pearl Jam, Alice In Chains и Soundgarden вече нямат – абсолютно непретенциозно и на моменти абсурдно, но жизнено и вечно подпалване на непокорството. Това е всичко, което ти изкрещява тази музика.
Пичовете от Mudhoney забиваха здраво "Hate The Police" и изглеждаха на възраст, на която можеха да са бащи на голяма част от феновете пред сцената и точно това е най-доброто в групи като тази от Сиатъл. Техните концерти са единственият начин през 2015 да чуеш абсолютно автентична рок музика, директно от дъното на всякакви класации, защото тя е поискала така да бъде. Защото така. Музика, която през времето не се е променила по никакъв начин, освен че е станала по-добра.
Това е феноменът Stooges, който очевидно захранва само групи, които носят органичния дух на рок-ен-ола когато трябва - до когото трябва.