Такова нещо не се случва много често у нас.

Обикновено бандите на сцената много се силят в опита си да отведат себе си и публиката отатък музиката. Опитват се да влязат с шут през вратата, с техника или със звук. А то не е необходимо. Можеш да го направиш и по по-запомнящ се начин, стига да знаеш как.

Американците Windhand знаят как.

На 7 април те изнесоха концерт, който повечето хора едва ли са очаквали. Предположението, че става въпрос за призрачен дуум с женски вокали беше твърде подлъгващо за това, което всъщност се случи. Първо, Windhand със сигурност са по-добри на живо. И второ, това не е музика за куфеене, а е изключително музика за осъзнаване.  Музика, която винаги е един кадър по-напред и когато вече е свършила, в залата цари мълчание. Защото мелодията продължава да живее собствен живот в главите. Трансът на ритъма не пуска, защото веднага изплува от нищото следващото парче, приготвено от същото - здрави рифове и един глас, сякаш изскачащ от празното пространство.

Вероятно е силно да се каже, но сцената на Mixtape 5 едва ли е виждала по-хипнотично нещо от зловещата приказка за лека нощ, през която Windhand преведоха публиката. Металическият послевкус на биса е, че това вероятно не е концерт, за който ще си спомняш. Но пък е концерт, който трудно ще забравиш. Краят е като ставане от сън и публиката вече се е събудила от будната си кома.

Овациите са заслужени, защото са за най-шумния сън, който сме имали.