Dropkick Murphys свириха в София на 5 юни.
Не, по-скоро: Dropkick Murphys най-накрая свириха в София! След като бяхме на косъм да ги гледаме у нас преди година, сега вече концертът се превърна във факт. Групата дойде за първото си шоу в България по покана на "Тангра Мега Рок". И, както Александър Бояджиев - част от екипа на радиото ми казва преди самия концерт, години наред са водени преговори, за да се появи плакат с името на групата с дата у нас.
Зимният дворец се оживява от пъстра тълпа в така или иначе шумния Студентски град. Хората ще се точат поне един час, докато накрая всички са вътре - готови да пеят и скачат. Влизат бавно-бавно под съпровода на поета с китара на име Франк Търнър. Британецът е изправен пред черна завеса с една кухарка пред нетърпеливи фенове, които си чакат тяхното – Dropkick Murphys. Говори нещо на български, това е 2734-ият (примерно- б.а.) ми концерт - казва, а на първия преди 15 години нямаше жив човек. Не съм вярвал, че ще свиря за хиляди"... Е, не е съвсем така. Но лежерният му репертоар минава лека-полека.
Пауза за пуканки (Пуканки! Човече!?- б.а.) и пукница и напрежението се покачва. Пъргави като мравчици професионалисти се грижат за пренареждане на сцената, инструменти, туй-онуй демек тече т.нар. "change over" и когато в един момент двамина хващат черната завеса, е ясно-ще се започва! Щрак-бум и завесата пада - Dropkick Murphys изскачат. Дълбока сцена на няколко нива, шотландска гайда вляво, двама навити на пружина вокалисти са посрещнати от пощуряли фенове, до самите муцуни на които на първия ред пеят Ken Casey и Al Barr. Има издадени напред платформи, които да осигурят достъпа на двамата фронтмени почти до огражденията пред сцената. "Cadence Тo Arms", емблематичната "The Boys Are Back", "Prisoner's Song"... След третото парче вече всички май са по-жадни. Не надушвам уиски. На бара се предлага само бира и вода.
А то - също както Хиподил, си иска бира с водка и кюфте за мезе, така "менюто" Dropkick Murphys си "плаче" за уиски и Guiness, ама нЕма.Това да не е айриш пъб.
Нали знаете, че Dropkick Murphys е ирландска банда от Бостън, Масачузетс? Музиката им е инспирирана от ирландските традиционни мелодии и посветена именно на тази култура. А който е запознат с историята на Бостън, е наясно колко важна част от нея са ирландските имигранти... Именно това е гордост и вдъхновение за бандата, създадена през 1996 г. Ето ви сега заразителната сила на ирландския фолклор в акция. Пънк, хардкор и акордеон, банджо, мандолина и бузуки. Няма как да е скучно.
Някъде към № 15 е "The Irish Rover" и сега вече обстановката наистина е ала ирландски пъб, където има само шумни, пияни весели хора, а бармани са самите Dropkick Murphys - сипват щедро ведри парчета в едно динамично шоу.
Публиката е микс като касета TDK от 80-те със записвани от радиото песни. Метъли с вехти мешки, надраскани слога на Slayer и Metallica, хипстъри, хип-хоп типчета със смъкнати гащи, футболни запалянковци с обрани вратове. Явно Dropkick Murphys е народна група, която успява да събере всички тези хора на едно място. И не само това, ами и да ги накара да крещят, да танцуват и да се наздрависват.
Но... Нещо се случва пред сцената след като вече един час от сета на бандата е минал и те рязко спират да свирят. Осемте музиканти се скупчват и виждам само Александър Бояджиев да ръкомаха пред тях, като обяснява нещо. Тогава така и не разбирам какво е станало, обаче групата изглежда сякаш наистина е приключила, видимо раздразнени са... Объркващо е, всичко вървеше по вода, да кажа-бира, де, и сега... това. Къде сгрешиха тези 3 000 души, които не само са ги чакали търпеливо сто години, но са пътували извън страната за техни концерти, а сега са така радостни и участват активно в купона и заради някой-си-там... Хората разправят, че някъв тип (или няколко типчета) в публиката викал/и нещо зиг хайл ала-бала и Ken Casey дал да се разбере, че това няма как да бъде толерирано, или нещо такова. Пак казвам, нямам идея какво се случва. Ама, това са рисковете на живото предаване...
Отнема няколко минути да се върнат към шоуто... Свирят още около 3-4 песни. Именно в тази финална "пачка" е и хитът "I'm Shipping Up Тo Boston". Продължават да хвърчат тениски и кецове...
...а фенове са поканени на сцената, всеки си денси и пее все едно е сам под душа. Тук някъде е радиофоничната "Rose Tattoo" - погрешно е да се хванеш за нея, за да изградиш впечатление за бандата - всяка радиофонична мелодия има същата съдба: да бъде въртяна до втръсване. Накрая - сигурно, щото не сме били послушни, получаваме кавър на AC/DC ("Dirty Deeds Done Dirt Cheap")... Валят и конфети, обагрени тематично в бяло, зелено и оранжево/червено - за разкош. За един тържествен финал.
Прибирам се със силното желание незабавно да чуя кавъра на "England Belongs Тo Me" на Cock Sparrers в оригинал и изпълнявана като "Boston Belongs To Me" от Death Before Dishonor.
Правя го, пресушавам и Jameson-а.
Ах, че хубаво.
Снимки на Албена Цолова-Бета - в секцията "Галерия"