Диляна Георгиева и Симеон Щерев: Слънце посред нощ

Колко е нужно да усетим лятото? Малко слънце, вероятно ще отговорите ... и ще сте прави. А слънцето умее да изгрява на най-неочаквани места понякога.
Като например в центъра на концерта, който изнесоха вокалистката Диляна Георгиева и първокласният флейтист Симеон Щерев.

Събитието, наречено "SamВossa", бе в столичната зала "България" снощи.

Шоу от приятели за приятели. Музиката изяде разстоянието помежду ни, и ние станахме частички от едно общо дишащо, живо и пулсиращо звучно същество.

Беше бразилска нощ. Топло и уютно. Обгърнато в мек и кадифен глас, в нежно пиано и галеща флейта. Звуците понасяха някъде близо до плажове, до диви амазонски гори, до тихи бистри ручеи.

Знаете ли как звучи ритъма на Амазония? Като акорди на контрабас, като удари на перкусии и барабани. Като щрихи на струнен квартет. Хармонията в душата беше резултат от мелодичния глас на Диляна, от тихия шепот на флейтата на Симеон, от нежните ласки на пианото на Антони Дончев. И после тя се разгоря в пулса на баса на Еко, разкъсващия стон на перкусиите на Атанас Попов и нежния ритъм на барабаните на Димитър Семов.

Омиротворената ми душа резонираше и с нежния звук на цигулките.

Сред насядалите по столове и по земята хора се усещаше осезаемо копнеж по нещо чисто златисто, пясъчно и слънчево. Топлината на пиесите на бразилските майстори се интерпретираше в душите като полъх на нощ с огнени факли. Самбата туптеше в сърцата, заиграваше с леката тъга на джаза. Саундът се наслагваше на пластове и измиваше прахоляка на сивия пролетен ден.

И именно онова неочаквано слънце засияваше постепенно от очите. А с малко шеги артистите усмихнаха не само децата, които спокойно танцуваха пред сцената, но и нас – насядали сред собствените си всекидневни проблеми и мрачни контрасти.

И тъгата. Ако някога сте губили любовта си, ако сте имали нужда да заровите глава сред меки тонове, сред звучно кадифе, то точно бразилският джаз ще ви прегърне нежно. Така свърши кратката забежка към топлината на Бразилия, към обятията на нежните акорди. С малко тъга и с много слънце.

Пред сцената излязоха трима танцьори на капоейра. Раздвижиха гъвкави тела сред ритъма. Заизплъзваха се измежду нотите и се сбориха с тъгата. надвиха над сивотата, дадоха още сили на музиката. Раздадоха и усмивки - безплатно.

Преди да си тръгнем – всеки по своя път към пролетния делник, тълпата от излекувани с музика се събрахме на по чаша вино.

Ей така, за да се прелеем от бразилската идилия към софийските улици с финес, с топлота, с искри в очите.

Кажете ми после, че слънцето не е всъщност акорди, или че всяка усмивка не е ноти!