Два часът през нощта, в аквариума на осветената и самотна тролейна спирка стои жена на неопределено средна възраст. Лице като пергамент, тъмно червило и поглед, който прониква през тъканта на дрехите ти и тъканта на времето и пространството. Обвита е в дим като Алисината гъсеница и го вдишвам с благодарност, макар че не пуша. Защо?
Защото... джаз.
Известно време преди това започна третото издание на A to JazZ - America Latina – топло, слънчево и нужно събитие. Времето просто престава да съществува към шест и половина и не мога да преценя дали причината е петък или...джаз. Откриват Калин Вельов и Тумбаито.
Разбира се, в Тумбаито има много повече от Калин Вельов, както самите музиканти не пропускат да отбележат, благодарейки си един на друг при всяка възможност. Музиката им се лее като топъл локум над Южен Парк 2 (известен като градинката с много имена). Българи, чужденци, домашни любимци и хора на възраст от 1 до 71 (произволен диапазон) са се разпростряли по полянките и алеите, покрити с червен пясък. Около сцената се мяркат всевъзможни колоритни и усмихнати персонажи, включително ръководителите на детските уъркшопи към фестивала: Лили Йончева и Алфредо Торес.
Мартин Ташев пее от сърце и дори липсата на Нина Николина за иначе общото им парче "Нетърпение" не се усеща. Носталгията е сладка. Най-много танцуват децата, най-много се движат кучетата, но доброто настроение е пропило в тревата. От третия опит, Мартин успява да призове част от публиката да прочисти дробове и да участва в музиката. Чудесно начало.
Пауза за храна и хидратация. Подлезът на НДК е скоростно влакче през клубове, от които дънят далеч по-ангажиращи звуци и след третия копнееш отново за въздух, небе и още брас, и още джаз и още истинска, жива музика.
За бразилската дива Жандира Силва (на снимката) са се събрали повечко хора, но за съжаление вече явно са се поуморили, защото танцуват по-малко. А нежната й музика повелява тялото да се движи: ако не можеш да танцуваш, поне се вълнуваш – сърдечно-мускулно. Силва е усмихната до уши, в перфектен синхрон с музикантите си. Не разбирам нищо от португалски, но мога да слушам меките ш-та и ж-та до безкрай. Изживяването е красиво, макар че призивите на Жандира Силва да се стоплим с движение не постигат особен успех. Може би защото най-сетне времето е хубаво и само по себе си. Пространството между пейчиците и сцената се нарушава само от малки деца, колоритни пришълци и фотографи.
Поляните са обсипани с хора, които разкършват рамене, без да разливат симпатичните си пластмасови чаши с вино. Някои пристъпват в ритъм, други просто седят на тревата и се радват на лятото. Комуникацията се случва и без думи – съвсем друго нещо е да видиш другите хора лице в лице, без задължения, без притеснения и без маски – навън, на тревата. Следващия път ще бъда боса.
Жандира Силва вика Лили Йончева на сцената – оказва се, че се познават и най-сетне ще свирят заедно пред нас. И макар да изглеждаше, че няма накъде по-хубаво, присъствието на перкусионистката и нейното непоклатимо добро настроение успява да заличи факта, че слънцето вече е залязло.
За финал Силва пее за Бразилия, наметната с бразилския и българския флаг, което я поставя в тон със знаменосците, разпускащи по задните редици след протестен марш. Приключваме "малко след 10" – едва броени минути, за жалост.
И отнасяме със себе си частици слънце и... джаз.
Коментари