След ГОЛЯМ концерт, ГОЛЯМ репортаж. Не един, а даже два. Този път пробваме нещо различно - двама автори, две гледни точки, едно шоу. Погледът на Бояна Атанасова, за начало, и този на Василена Мирчева, за десерт! След хубав концерт е трудно да се пишат разяснения как е минало всичко. След велик концерт пък вече става почти невъзможно както да опишеш на какво си станал свидетел, така й да дадеш обяснение на случилото се. Вчера Маркъс Милър, Стенли Кларк и Виктор Уутън ни изнесоха голям открит урок по Музика. С титаничната си осанка, тримата ме накараха да се замисля за нивото на сцената като цяло и за това, което ни се поднася скъпо и прескъпо напоследък в концертната ни програма.
Ако има концерт, на който всеки, уважаващ себе си, музикант трябваше да присъства, то това определено бе снощния на триото ЕсЕмВи (SMV). Ако сега някой ме попита как изглежда една "супер група", то вече знам точния й еквивалент.
Запознатите с джаза, фънка и техните разновидности навярно прекрасно знаят, че когато говорим за Кларк, Милър и Уутън няма как да не се отнасяме с преклонение пред Огромния талант, който притежават. Те са от този тип артисти, които добре осъзнават силата на харизмата си и по-максимално позитивен начин успяват да я демонстрират и използват, за да въздействат на публиката, така че да й е трудно да си събере мислите след техен лайв.
Не бих се наела да определя дали това е най-добрият концерт от поредицата "София Мюзик Джем" до сега, но със сигурност е една от перлите. ЕсЕмВи от сцената на Зала 1 на НДК напълниха главите, сърцата... телата ни с магията на своята музика по изтънчения начин, по който само натрупалите солиден стаж и дискография, умеят да се справят.
Шоуто им започна с фалстарт - двучасово закъснение, което не стана причина залата да се напълни до горе, но при всички положение изнерви трите хиляди, които намериха средства и време да уважат бас ветераните. Проблеми на границата спънаха ЕсЕмВи в първото им съвместно участие у нас, но не попречиха да си тръгнем зашеметени. И, както може да се досетите, началото на спектакъла бе подобаващ - червената завеса бе дръпната на фона на интрото от първия диск на басистите, "Thunder" (2008), и лудницата започна. Буквално! Първоначалното впечатление, че ще чуем композиции само от този диск, не се оправда и... слава Богу! Не ме разбирайте погрешно - записът е убийствен, но живото изпълнение изисква по-голямо разнообразие и вчера получихме точно това, че и малко от горе.
Кларк, Маркъс и Уутън демонстрираха техника, която никога не сме се съмнявали, че притежават, но изпъкнаха и с много други качества. Умението им да балансират помежду си, да се заиграват, да се надпреварват, да се надсвирват и разиграват - всичко това бе показано по един култов, във всяко едно отношение, начин. В един момент се зачудих дали колоните ще издържат на мощния трясък, защото соловите изпълнения направо отвяха перчемите на първите 10 реда. Нямам думи, наистина липсват прилагателни, за силата на музиката, която все още звучи в ушите ми. Бас, един, два, три, бас-кларинет, контрабс и всичко БАС! Не, не стана тегаво, не омръзна, не ги усетихме тези два часа, нищо подобно. Захласната от майсторския клас, разиграващ се от семплата сцена, осъзнах, че това бяха най-бързо миналите 120 концертни минути напоследък. А това е постижение - да грабнеш вниманието до такава степен, че десетте минути на импровизацията ти да нямат значение... вече знам как изглежда това, но все още не мога да проумея какво се е вселило в телата на тези Тримата, чиито имена вече няма как да забравя. Не трябва да забравям, обаче, и друго - имената на клавириста и барабаниста от това шоу. Федерико Пеня и Дерико Уотсън получават аплодисментите ми и дълбок поклон - за прекрасните изпълнения и подхода им, който пасва перфектно на лордовете, с които имат честта да делят една сцена.
ЕсЕмВи вдигнаха на крака публиката, а ако имаше как, сигурна съм, тя щеше да литне от щастие. Чухме най-доброто, на което са способни тези музиканти, а това, повярвайте ми, значи МНОГО. Прекрасно е, че в рамките на няколко месеца имаме възможността да сменяме непрекъснато личния си "Топ 3" на посетени концерти за настоящата година. Какво повече можем да искаме?! ===================== Какво е група без бас? – питаше реторично Павел Попандов в любимия “Оркестър без име” и си отговаряше: – "Група без бас е като къща без основи”. А какво е къща само от основи, т.е. от басове разбрахме вчера от концерта на гигантите Стенли Кларк, Маркъс Милър, Виктор Ууътн. Освен основи, къщата, или по-скоро храмът, който тримата съградиха имаше и парадни входове и дорийски колони и слънчеви мансарди, и сенчести веранди, и златни кули, и въздушни мостове, и... Много сила, красота, въздух и устрем имаше в тази къща.
Причината да ви занимаваме с архитектурни термини е, че един по-реалистичен репортаж от снощния концерт би включвал: възторжени викове, занемявания, загуба на дъх от възторг, барабанене, тропане, радостно поклащане, ококорване, хълцане, пир на сетивата, еуфория... а за никое от тези няма още измислени красноречиви междуметия, графични знаци, емотикони...
Концертът започна с прилично закъснение от над два часа, после тръгна кротко, полека, дори леко вяло и така до първото соло на Уутън. (За него признавам преди концерта почти нищо не знаех, само реших, че трябва да е адски добър, за да го пуснат да си играе с големите батковци.) Всъщност той е иницаторът на проекта ЕсЕмВи, а докато солира придобивате усещане, че си служа поне с още един допълнителен чифт ръце.
Които и да било други трима басисти (изключваме тук славните покойници, почивай в мир, Джако) да се бяха събрали в общ проект, биха предизвикали куриозно любопитство, ясно беше, че тези трима басисти ще покажат нещо изключително. Наред с огромните достойнства на всеки един поотделно, заедно те изнесоха зашеметяващ, гръмотевичен (по името на пилотния си албум "Thunder") спектакъл.
Подобна съвместна работа от толкова ярки творчески индивидуалности скоро не съм виждала. Кларк, Милър и Уутън дадоха да се разбере, че въпроси от типа “кой е по- и най-“ са напълно безсмислени, просто трябва да слушаш, да гледаш и да немееш от възторг. Триото демонстрира такава съвместна работа, такива джентълменски отношения, феър плей и груув, че ако националният ни футболен отбор вземе пример, рязко ще си подобри пърформанса на терена. Супергрупите от мегаизпълнители принципно са труден бизнес и ако някоя просъществува по-дълго е просто изключението, потвърждаващо правилото (У нас открай време например характерът често пречи, а понякога дори съсипва таланта). Заедно и поотделно тримата вадеха звуци, за които не сме и подозирали, че могат да се измъкнат от четирите дебели струни.
Някъде след първата третина Маркъс пое ролята на водещ церемонията, грабна един английски рог (невъобразим духов инструмент на вид нещо средно между баритон сакс и кларинет) и потвърди авторските си върху “Tutu” (само едноименния албум да беше разписал като продуцент и композитор, стигаше да му гарантира доживотните лаври, а той далеч не спря.) Когато си взе обратно баса и вплете в солото си “Purple Haze” на Хендрикс вдигна и без друго високия октанов заряд на залата до последно. Ако тогава някой беше запалил клечка кибрит в оркестрината, сигурно щеше да я обгърне в пламъци. През цялото време Уутън добавяше плътност, лирика и чувственост.
Какво правеше Кларк през това време? Уплътняваше и ритмизираше линиите, стоеше встрани и почиваше до мига, в който хвана контрабаса...
Всеки е виждал голям китарджия да взаимодейства с инструмента, който сякаш оживява в ръцете му. Обаче как се прави това с жив, акустичен, грамаден бас? Ако не го бях видяла, нямаше да го повярвам. Беше магическо, ритуално и велико. Да накараш контрабас да звучи лирично и нежно, фино, бароково, класически, а също като древен барабан на войната, като тъпан, като рог, като чука на бог Тор... Като да пренапишеш с лък, ръце и пулсация моноспектакъла “Контрабасът” на Патрик Зюскинд. Поклон, Стенли! Тук думите отново бледнеят...
Виртуозното чудо продължи малко повече от два часа, заслуга за което определено имаше и публиката, която предизвика Кларк, Милър и Уутън да се раздадат до последно. Радостта на грандовете от контакта със залата беше съвсем искрена и неподправена. Концертът си струваше дори само заради публиката, възнаградена за финал със славните “School Days” (най-знаковата композиция на Кларк) и последно показно на виртуозност, майсторство, класа, и както е казал поетът “хубост и сила мъжка”.
Амин. Имаме и снимки - в Галерията ни!
ЕсЕмВи: Буря с три имена!
5457
Коментари