Голям кеф да съм на блус!
И голям купон – да го консумирам овкусен с яка доза рок. Двата стила – блус+рок, прегърнати, пък винаги са били трамплин за въображението ми докъде, аджеба, в небесата на модерния хоризонт може да се изстреля класическият саунд.
Високо, високо, високо!...
Убедих се - за кой ли път!, и снощи. Собственоушно и с ей тези две очи. В Sofia Live Club. На поредното издание на феста Sofia Blues Meeting. С песните на на Кръпка Блус Бенд. С унгарците Вадвирагок Блус Бенд (Vadviragok Blues Band) (уф, сложно за изписване, камо ли за произнасяне). Ис Царя на резонатора – Ерик Сардинас (Eric Sardinas), хедлайнър на фиестата. Не че ми е сефте да го гледам наживо, ама – както твърди Амос Оз, любопитството е морална ценност. Любопитството да си представиш какъв точно е станал другият между времето от първата ви среща до мига на следващата.
... Годината е 2000, Ерик седи срещу мен (НДК, зала "Мати"), дими пурети верижно, завърта автограф (с лявата) върху дебюта "Treat Me Right", обяснява колко е важно да записваш за Favored Nations, лейбъла на Стив Вай (Steve Vai), и какви соколета са неговите (тогавашни) момчета - Пол Лоринджър и Скот Палейшъс. Китарният змей подгря българската публика в зала 1 за Вай. Чудовищно. И, в синхрон с интонацията на своята индианска кръв, запали китарата си (май Washburn ES 20) - най-буквално. (Ина Ковачева от СМЕ (прекъсва сопнато разговора): "Кицов, айде, и други журналисти чакат след теб, приключвай!").
Какъв ли скочи Ерик пред мен/нас сега? Ама не бързайте толкова, де! Преди това трябва да свирят Васко Кръпката с неговата формация и обявеният за „новото унгарско чудо” Вадвирагок Блус Бенд.
Доста преди началото на събитието клубът е препълнен. Из блус братството вървят коментари за предишните две изяви на Ерик Сардинас у нас, за скорошния концерт на Васко Кръпката, за колаборацията с професор Владко Радулов в новите парчета, за унгарците. И, макар никой да не ги е чувал, не ги сваля от везните на персоналния си интерес. „Той Кръпката ги е поканил, сигурно са хора на Хобо (фронтмен на Хобо Блус Бенд)”, подмята снажен рокаджия зад гърба ми. Времето тече, изразено в чаши/ халби. Бира, бира, бира. И коктейлна сламка в пухкави дамски устни (с размит контур). Надробеният на малки задачки понеделник подрежда пъзел в едро емоционално състояние. Наздраве! И кашлица (нервозна) от очакване. Трезво. Но колкото илюзия. Класики на великите блусмени обикалят из заведението, изстреляни от тонколоните с брилянтно качество. Перфектна организация. Любезно домакинстват и медийните партньори от радио “Star FM”.
Кацата - Радулов
Странен тандема дебютира тази вечер. Камен Кацата (гласище) и професор Владо Радулов (пиано). “Pre-war” блус, както е обявено в програмата. Първите цветове от аурата на “Sofia Blues Meeting” изплуват над сцената в чудесен синхрон и тънко селeктирани шедьоври – “St.Louis Blues” (Уилям Хенди), “Big Fat Mama”, “Keep On Drinkin’ – йеееаааааааах!... Кацата наистина няма равен. Такъв и в Google не можеш да го намериш. Каца, пълна с блус!. Пръстите на професора ронят клавишите с чудесно атонално мислене, а гласът му скача от “Dr.Jazz” към бугито ”Sista Kate“. Купонът се е размърдал. Две мадами – очевидно объркали мястото, се завъртат около бара за цигара време, и тръгват, потъвайки в дълбината на собственото си невежество . С тях има и мъж. (Скъп и тъп). Браво, забира ги точно навреме.
Вадвирагок Блус Бенд
Симпатяги – още на пръв поглед, унгарците потеглиха с “Foxy Lady” на Джимарата, наброиха – къде по-добре, къде по-зле, десетина кавъра. Сочна хармоника (“The Thrill Is Gone”), анорексично соло (“Crossroards”)... Приятен, стегнат и свеж (според името им – Диви цветя), но – честно казано, незапомнящ се гиг. Такива като тях стотици. (А, да – любопитен прочит на “Hard To Handle” (Блек Кроус). Или пък просто така ми се стори – гостите някакси се смалиха между харизмата на Кацата и онези ураганни струни, които поцепиха клуба отвътре час по-сетне. Без-ми-ло-стно!
Кръпка Блус Бенд
С каквато и да е формация, Кръпката е изключително сценичен. Ей го и сега - буквално обра луфта между собствените си емоции и тези на публиката, градирайки партито. Но! Обещаните от него нови парчета бяха добре познатите стари. Ново парче беше само беквокалистката – тъмнокожата Беатрис, забърсана от Стара Загора. Тя действително вкара щипка екзотика между „Карай да върви, това е блус”, „Няма бира” и така нататък (сещаш се кои са останалите парчета, предполагам). Иначе и Краси Табаков – соло китара, и Смилен – бас, и Влади Белята – барабани, се включиха сърцато в потпурите, с които Кръпката ни разведе из историята на блуса и рок-ен-рола.
Ерик Сардинас
Секунди преди за отвори бленда, той като че ли стисна китарата за гърлото. Ама не да я задушава, а по-скоро да провери дали гласните й струни са настроени. Чак после затисна резонатора, ревербератора, слайда... “Can’t Be Satisfied” въведе духа на Мъди Уотърс върху нажежената до горещо сцена! Нататък нито времето, нито редът на парчетата, нито ситнежи от общата атмосфера наоколо, необходими за цвят на репортажа, вече имаха някакво значение. „Почна се!”, с въодушевена лекота отрони Тео Шишманов до мен и отдаде ухо на жицата. После ни насмете ураганът....
...Делта-блус, електро блус, блус рок, рок-ен-соул, госпъл-ен-рол... термоядрено буги, смлян от фънка шейк и - ай' стига - нео боп ли е това, егаси!?
Енергия, колкото за три реактора в ТЕЦ „Марица – Изток”! Боже, с колко ръце свири този? (С колкото Шива и Шакти, взети заедно.) Ток и акустика, бавни и бързи парчета... комплиментират състоянието на идеалния музикален дух в лицето учителите – великите Чарли Патън, Биг Бил Бруунзи, Бука Уайт, Робърт Джонсън (“Hell Hound On My Trail”)… С пределно отношение. Respect Tradition, както гласи част от татуировката на госта. Той самият изглежда щастлив. Но то е така – любовта диктува всички измерения на щастието. Публиката наоколо буквално струи топлина. Въпреки гръмотевиците от баса на Левъл Прайс и барабаните на Бърни Перши, обединени в проекта Биг Мотор (Big Motor), Ерик се е облегнал изцяло на себе си. Сякаш да обясни какво означава позицията аз съм закон за себе си.
Струните му пеят, вият се, крещят, нашепват, блъскат по пода и по тавана, надпреварват звуците, раздават крошета в зъбите и галят по бузите, а фийдбекът им люлее чашите, косите и телата пред сцената. Дистер – суров, след дистер – пастелен, салютират откровената мъжка музика. Индиански шаманизъм в (свещено)действие. А пък тоя вуду имидж нагледно подсилва магията... 10 години този артист не мръднал! Тоест - мръднал е. Но не в смисъл полудял, ами се е издигнал нагоре. Още по-нагоре в стратосферата на своята идейна виртуозност.
И...минава. Големият мотор минава. Цепи с „Treat Me Right”, „Write Me A Few Lines”, „Murdering Blues” (от пробивния дебют „Treat Me Right” (1999); закача в медли „Gambling Man Blues” и „Down To Whiskey” (“Devil’s Train” (2001) c “Liar's Dice Blues” и „Black Pearls” (“Black Pearls” (2003); форсира с материал от последния албум – “Big Motor” (2008) (“Gone To Memphis”, “Wonderin' Blues”)… Сетне – реверанси към покойните Джеф Хийли и Рори Галахър – именно в негов варант раздипля класиката на Тони Джо Уайт “As The Crow Flies”… Накъде ли ще ни отведе този полет? Слайдът на Ерик ни въвежда през Вратите на възприятията. The Doors: “Roadhouse Blues”! “Let it roll, baby, roll/Let it roll, all night long”…
...Събуждаме се всички на брега на делтата на Мисисипи.
Под пълнолунието на блуса.
Закичени с мартеници на 12 такта и 3 акорда.
Купонът през погледа на фотоаса Елена Ненкова - в секцията "Галерии".
Коментари