Шугър Блу в София: Карай да върви, това е блус!

...Тръгнах забързана от работа. Вече закъснявах за началото. А като добавим и задръстванията... Изнервих се.

Въпреки всичко стигнахме навреме, даже леко подранихме.
 
При липсата на очаквания относно евентуалната посещаемост, българската публика успя да ме изуми. Със своето отсъствие, де. Аз и фотографът Орлин Христов влязохме тихомълком в залата. Нямаше тълпа нетърпеливи блус фенове. Нямаше изнервени, неориентирани, чакащи ... или каквито и да е хора.
Вътре – шепа народ. Буквално, казвам ви!

- Ще дойдат още хора – замислих се аз.
- Сигурно чакат да мине Васко и ще влязат през другия вход – каза ми Орлин.

Седнахме и зачакахме – и Васко Кръпката, и големия хармоникар Шугър Блу (Sugar Blue).

Тишина. Сподавени разговори се лутаха из полупразната зала.

И ей така, на шега, без да паднат светлините, започна Васко Кръпката. В празното пространство пред сцената двама влюбени се смееха, целуваха се и танцуваха. Игнорирали света наоколо. Сякаш скандираха в сянките "Прави блус, прави любов, не война".

Светлините паднаха, а няколко деца тичаха из залата. Едно заспа при първите стонове на китарата. Казват, че ако усещаш музиката, тя те успокоява. Децата заспиват, когато са спокойни.

Музиката запулсира между седалките. Отпред все още зееше дупка. Сякаш външният свят не можеше да пробие блус капсулата и хората, дотичали от работа, не можеха да се пресегнат.

Кръпката с почти детска радост подкачаше по сцената. Измежду шепата народ в залата малцина се подредиха около олтара на блуса, осветен в червени, зелени, сини светлини. Излезе Камен Кацата. Хората постепенно напредваха в мрака. Доближаваха се до пулса на блуса.

Уайлд Флауърс Блус Бенд. Будапеща. Васко извика младежите на сцената и те поеха щафетата, доказвайки, че блусът е език сам по себе си. Пяха нещо за кахърни нощи, за загубена любов, за намерено щастие. Знае ли някой (само агитката им от Будапеща си ги разбираше буквално). Останалите интерпретирахме звука в мисли и картини, извлечени дълбоко някъде от центъра на емоциите ни.

Можеш да слушаш блус САМО ако ти стиска.

Излязоха те.  Шугър Блу Бенд.  За да го докажат на практика.

Преди да обяви гостите, преди да заяви претенцията за сърцето на блуса, Васко изтегли печелившия от томбола. Томбола, организирана ей така – без спонсори. Събрали пари и купили една хармоника. Подписана от Шугар Блу. Награда. Спомен. Малко адреналин за блус вените на феновете, събрани в сумрака.  Дани Стоевски спечели музика, обвита в метал. Малката хармоника.

После стана страшно.

Шугар Блу Бенд се качиха на сцената. 10 минутно настройване. Но не, не беше само това. Смееха се, пускаха шеги, отговаряха на публиката. Ей така, без преструвки, без помпозност, без показност.

Една млада жена. Усмихната на сцената. Помислих, че е от персонала и помага. После схванах парадокса. Това момиче почти се пребори пред очите ми със шест-струнен бас. Пребори се и със стотина души публика. Зарази всички с тази усмивка и с лъчите на удоволствие, които струяха от нея.

Гигът започна. Влязоха в храма на блуса с пиано. Лек джаз и малко тъга погалиха нежно публиката. Едно замечтано лице, едни черни пръсти докосваха белите клавиши. И струеше елексир за меломанската душа. После в мрака една китара разкъса тъгата. Заигра се със сенките. Запулсира ритъм на барабани. Напрегна ни.

Шугър влезе с темпо. Бързо, ситно, пуслиращо. Свирейки. Засили още. Наелектризира въздуха. И  пусна душата си да обходи публиката – запя. Сух глас погали ухото. „I’m burning up”. Усмихна се. Каза на бъгарски „Добър вечер” и погледна сияещ пред сцената - там в шепичката народ.
"One More To Go" … заредиха се блус след блус.  

Зарядът на Шугър, усмивката зад баса, наперения хлапашки поглед зад бараните, тъжните пръсти по пианото, опита на една блус душа зад китарата. Всичко се смеси. Хомогенно. Разля се блус. Зарази вените ни. Събирахме се все по-близо до сцената. Викахме. Танцувахме. Попадахме в полюси.

„Благодаря”,  каза Шугър и се усмихна от дъното на душата си.

Пред мен, до самата сцена, едно сляпо момче търсеше пътя си само. Спираше. Слушаше. После разтваряше ръце и с тихи стъпки леко се понасяше настрани. Сякаш искаше да улови всички звуци. Да ги попие от всички страни. Да ги следва. Сляпо за света около него, но с ясен поглед за света, скрит в звуците.

Предпоследна песен: Шугър помоли да изпълни сам. Празна сцена. Една хармоника. Звук от бас, звук от пиано, звук от цигулка, звук от китара, глас ... имаше всичко. Изплъзваха се неподозирани звуци изпод ръцете, стиснали в шепи метала.

За край – „Messing With The King!”  Фурор. Ясно беше, че няма как публиката да стои безучастна.