Сайтовете "Ouim" и "Eilo" проведоха за трета поредна година по повод рождения си ден - при това почти успоредно с пукването на пролетта, парти със специфичен отличителен привкус.
Вкусът на прогресив транса дефилира с Климент (Kliment) и Кинтар (Kintar) в столичиния парти център "4 км" в нощта срещу събота.
Някъде към един часа зад пулта застана за лайв-сет популярният вече и в Европа роден маг Климент, известен както с изключителните си собствени етно дъб експериментални разработки, така и с изявите си на родна почва на открито по планините всяко лято.
Един истински творец обсеби вниманието на всички присъстващи на специалното рождено парти тогава. За чудодейната атмосфера допринесоха и перфектното озвучение и оригиналната украса, издържана в стил озъбени големи глави със светещи в тъмата очи – фарове. Лека алюзия с дъх на тикви от Хелоуийн, отразена в настроените на специфични звукови вълни фенове. Те търсят като приучени към хранилка опитомени животни баса, с който са свикнали до степен на пристрастеност, ала Климент ги отпраща със своята колосална перспектива в непознати за тях дълбини. Трасиращи транс, дъб и фолклор коловози. Макар и различен стилово, сетът му компактен, декориран с мозаечна мрежа, раждана на момента…
Моментът със странното откритие ще остане завинаги запечатан в ума ми:
… Лек есенен повей в шумата из обрасли с храсталаци хълмове. Тук–там като гъби бяха изникнали палатките. И те в естествени цветове - дори оранжевото на старата ми “хималайка” с железни колчета. Край обруления хълм с вятъра долиташе и лек животински вой. Първите посетители на фестивала oкопаваха ровове около палатките си в случай на пороен дъжд. Разполагахме шалтетата си край огнищата. Очакваше ни нощ с мистериозни истории край горящите съчки.
Неколцина ентусиасти от лагера намериха леговище на някакви диви зверчета, съдейки по размера на дупката. Опушиха я, търсиха други, свързани с нея тунели, какво ли не направиха, но не успяха да открият неизвестните обитатели. Както и да е – веднъж започнал, планинският фестивал продължи. Мястото на нашата палатка бе с чудна гледка. Бе до ръба на една неголяма, но стръмна пропаст. Над нея се разкриваше чудна гледка надалеч – затова и я бях избрал, покрити с лимонено зелени била, потънали във влажна мъгла не много далеч от облачното небе…
Неколцина ентусиасти от лагера намериха леговище на някакви диви зверчета, съдейки по размера на дупката. Опушиха я, търсиха други, свързани с нея тунели, какво ли не направиха, но не успяха да открият неизвестните обитатели. Както и да е – веднъж започнал, планинският фестивал продължи. Мястото на нашата палатка бе с чудна гледка. Бе до ръба на една неголяма, но стръмна пропаст. Над нея се разкриваше чудна гледка надалеч – затова и я бях избрал, покрити с лимонено зелени била, потънали във влажна мъгла не много далеч от облачното небе…
И точно когато се наслаждавах на насечения обрасъл килим с ръка над очите, ненадейна шумотевица привлече вниманието ми. Някъде откъм хълма от отсрещната страна на пропастта идваше. Откъм запустялата дупка долетя отсечено лаене, придружено с ръмжене и човешки крясъци. Хора отскачаха с писъци в храсталаците. Съзрях какво бе внесло суматохата - нещо като куче, движеше се бързо покрай ръба на бездната, право насреща ми. Гледах го като хипнотизиран как се приближава. Времето сякаш бе спряло за всички, само не и за него. Опитвах се въпреки бесния му устрем да определя що за животно е. Осъзнах с внезапна сигурност, че стоя точно на пътя му – тясната пътека край посипаната със свлечена пръст стръмна урва без дъно. Нямаше накъде да отстъпвам, а то напредваше право към мен. Вцепених се: това е чакал. Пробуден, изненадан и непредвидим.
Преди устремения чакал да ме достигне, взех решение. Доста рисковано, но единственото, което ми хрумна. Явно ме бе взел на мерник и нищо нямаше да го откъсне от набелязаната жертва. Заложих на настървението му. Бях погледнал за кратко надолу в пропастта до мен, достатъчно за да преценя, че досами мястото, на което стоях, нямаше камъни, а само посипала се пръст и няколко стърчащи корени.
Пресрещнах звяра с поглед право в очите, за да съм сигурен, че вниманието му е приковано напълно. И тогава скочих. С краката надолу. Забих отривисто пети в меката почва и докато тялото ми залитна рязко напред, успях да уловя с една ръка някакъв корен. Закрепил се едва–едва, веднага обърнах поглед отсреща, малко по–натам по ръба под пътеката, където очаквах животното да ме последва. Не сгреших. Хищникът се бе хвърлил с решителен скок към мен в мига, когато политнах над урвата. Дали бях изчислил правилно? Дали нямаше да преодолее оставащото помежду ни разстояние и да успее да ме докопа. Но не успя. В полета си нямаше как да се задържи върху по–каменистата почва под него. Продължи да се премята надолу неконтролируемо в урвата, чийто край не се виждаше.
Аз не смеех да мръдна. Чувствах, че най–важното бе да запазя крехкото си равновесие, докато хората в лагера не се окопитеха от изненадата си, за да ми дойдат на помощ. Не след дълго ми хвърлиха въже, вързано за дърво някъде горе, и ме изтеглиха.
В просъница се взирах в озъбените флуоросцентни физиономии по колоните на залата на"4 км".
Аржентинецът Кинтар пое щафетата от Климент снощи, така както българинът я предаде – с фолклорно изпълнение на Елица Тодорова. Но курсът по-нататък бе доста различен. Прикова присъстващите в неотпускащо темпо с позната динамика, тук–там гарнирана с кратки избухвания на баса. Южноамериканецът вкарваше и продължително ласкави ритми с напредване на партито.
Около мен множество ръце продължаваха да махат високо в такт с бийтовете на Кинтар. И тогава, в ранната утрин, изолирана отвъд стените на заведението, напипах общата тонална нишка, която свързваше и двамата унасящи ни артисти - Климент и Кинтар: хоровите мотиви. От самото начало на партито това бе общият фон. Тънките моментни намеси на групови фолклорни напявания бяха обединяващият мотив.
Независимо от кой континент бяха традиционните теми.
В Аржентина също има чакали – сигурен съм, просто там са чакали.
Снимки - в секцията "Галерии".
Коментари