Rock Аnd Indie в Израел, част 2: Смазани и щастливи

Ако сте чели част първа, знаете, че скочих в заешката дупка и се озовах право в Йерусалим на изложение на местни инди и рок банди.

Програмата ни е стегната – всеки ден слушаме между четири и осем местни групи, разпределени между ранния следобед и вечерта, а концертите са безплатни за местната публика, която в общия случай пълни Yellow Submarine в непрекъсната флуидна тълпа, сменяща физиономии и възрасти според изпълнителя в момента.

Уморила съм се от следобедния сет и тъкмо благославям факта, че бирите са на половин цена за гостите, на сцената се качва някой, заради когото напълно изключвам за целия останал свят и откривам категоричния си любимец в тазгодишния Rock And Indie Exposure. Tzvika Force е банда, създадена около младия Tzvika някойси и смесваща леки електронни елементи с рок и водевилни изпълнения, всичко това усукано около умопомрачаващото присъствие на самия Tzvika (на снимката, дело на Гая Търтъл). Помните ли какво казах за клишетата? Този път няма как да избягам от тях – виждам пред себе си мрачния сарказъм на Мерилин Менсън, черния хумор на Том Уейтс и перверзната красота на The Smashing Pumpkins, съчетани в образа на мургаво момче, скрито зад сценичния си грим, за да оголи потенциала на един огромен – огромен творец. Едва с едно издадено EP с няколко парчета в него, гарантирам, че той тепърва ще бъде открит извън Израел.

След драматичния кавър на "We Are The Champions" тръгваме в съвсем друга посока. Mладият Helfer ни води на кратко, лежерно пътешествие в света на бийтовете. Прикрепените към гърба му бели крила се развяват, докато първите танцуващи се струпват пред сцената, а минути по-късно на нея нахлува атрактивната Adi Ulmansky, която изглежда различно на всеки свой концерт, но пък винаги изглежда запомняща се. Adi е най-ярко блестящата звезда на електронната хип-хоп сцена в Израел и прави изпипано до последния детайл шоу. Пее, рапира, играе си със собствените си ритми и е довела една изящна танцьорка със себе си за разкош. След нея отново се връщаме към рок звученето, само че този път с Acollective, които съвсем за кратко ни превръщат в истински колектив. Седем души на сцената, китари, барабани и преплитащи се гласове, които сервират прекрасен десерт на вечерта от саркастични текстове, лек алтърнатив и най-позитивната енергия, която виждам в Израел.

Ден трети се развива в Тел Авив. Успявам да видя само две банди, преди да се изнижа в посока Хайфа за съвсем несвързана с фестивала дейност. Garden City Movement е един шарен проект, включващ сладки хипнотични бийтове и парчета, съдържащи предимно тежък бас, разцъфващи на фона на видеоклипове на стената зад тях. Бандата на Roy Dahan сервира една доза приятен алтърнатив, преди да се изнижа тихичко и да се върна едва на следващата вечер, за да чуя първия тежък звук на фестивала. Tiny Fingers ми отнасят главата с електронния си метъл, но преди да стигнем до тях, се срещам с една изумителна жена.

Maya Belsitzman & Matan Ephrat са виолончелистка и барабанист, с други думи класическо дуо, което обаче прави безумни кавъри на класически поп, рок и метъл парчета. В рамките на двадесетина минути се оказват способни да вмъкнат студен и депресиран кавър на битълсовата "Help!" и да превърнат "Girls Just Wanna Have Fun" в пънк. Маya, строга в червената  рокля, е сграбчила челото си с крака и буквално го изнасилва, изтръгвайки всеки възможен звук от него, правейки Black Sabbath да звучат по-метъл, отколкото биха могли да бъдат в близкото бъдеще. Но макар Mayа да свири от 7-годишна, детето-чудо на фестивала идва след нея. Tamir Grinberg е едва деветнадесетгодишен, изглежда дори по-малък, но се качва с осем души на сцената, сред които и брас секция. Гласът му обаче е дрезгав като след години употреба на бутилка уиски и кутия цигари дневно – и, съчетан с класния фънки звук на бандата му, значи само едно – време е за танци. Tamir би спечелил всеки "Мюзик Айдъл" на света, мисля си, а фактът, че дядо му е българин, се оказва само допълнителен повод за усмивка.

След това получаваме една приятна демонстрация на това как седем души могат да смесят китари, саксофон и виолина, за да създадат игрив инди фолк и да ни пренесат за кратко в шейсетте. Hayelala са чудна хипи сбирщина, които си умират да разказват приказки и, ако някой е клуба е останал на мястото си по време на изпълнението на Tamir Grindberg, сега със сигурност е на крака. Идващите реге маниаци The Angelcy обаче остават мистерия – както заради името си, така и заради отново необичайно големия брой хора на сцената – явно стандартната бройка от четирима, на която сме свикнали в България, просто е прекалено малко за Израел. За сметка на това, The Angelcy ни похвърлят една южна доза забавление, преди да видим Tiny Fingers. Бих ги нарекла металяги, тъй като дават най-тежкия изобщо звук на фестивала – но Tiny Fingers са далеч по-сложна смесица от пост-рок, електроника и психеделиен груув, който ме кара просто да си махна главата пред сцената, давейки се в лудостта, бликаща от двата им албума – "Massive Fingers Spacetrip" и "Megafauna". Тъкмо мислим, че привършваме, но не и преди Yossi Fine и неговата банда да вдигнат за един последен "оригинален бийт от джунглата" с фънк и дъб интерпретациите си на африкански ритми.

Привършваме тези четири дни смазани и щастливи. International Music Exposure е прекрасно събитие не само за домакините ни, но и за всеки, който се докосна до местната рок и инди сцена покрай него.

Дозата близкоизточен рок се оказва понякога животоподдържаща.