София най-накрая се срещна със шведската супергрупа The Halo Effect.
Не като слух, нито като надежда, прошепната между почитатели на мелодичния дет метъл. А като жива сила, стъпила на българска земя. В топлата вечер на 21 ноември Pirotska 5 се усещаше по-малко като място за провеждане на събития и по-скоро като камера, изваяна за дългоочакван ритуал. В дните преди концерта, настроението сред локалната метъл сцена и по-конкретно сред мелодет поддръжниците беше подобаващо приповдигнато и сякаш пулсираше със същото тихо очакване за това, че майсторите на рифа от Гьотеборг щяха донесат със себе си самата ДНК на един жанр. Събитието се състоя по покана на Fest Team и беше част от европейското турне на групата, представящо предимно последния ѝ албум "March Of The Unheard". За мнозина от публиката това беше повече от шоу, това бе поклонение. Създадени от ветерани от In Flames и Dark Tranquillity, The Halo Effect ни подариха история, натоварена с десетилетия. В София те се бяха повече от приветствани и добре дошли.
За разлика от неангажиращите разговори пред залата, вътре въздухът трепереше от онова особено електричество, което само едно дебютно посещение на титани можеше да предизвика. Отчасти любопитство, отчасти благоговение, отчасти глад. Феновете се притискаха по-близо до загражденията пред сцената не просто да станат свидетели на концерт, а за да поздравят група, чиято музика ги е направила верни поданици още преди 30 г. Увереността на професионалистите и смирението на пътешествениците в лицето на The Halo Effect, най-накрая достигнаха една от пренебрегнатите спирки на своята карта.
Преди шведите да завладеят сцената, публиката се запозна с различен вид мелодична сила – такава, родена не в Гьотеборг, а тук, у дома. Deadscape - вече познато име от модерната метъл сцена на България, поеха ролята на подгряващ акт с увереността на група, която разбира точно какво иска да съобщи. И тази вечер те комуникираха с яснота, интензивност и нарастващо чувство за идентичност. От момента, в който светлините преминаха към по-хладни нюанси и първите тремоло линии се раздвижиха из залата, беше ясно, че вечерта няма да премине пасивно към основното си изпълнение.
Нашите откриха с остро, стегнато изпълнение, което моментално привлече публиката напред. Звукът им – смесица от вдъхновен от скандинавските среди мелодичен дет метъл и изострени съвременни ръбове, се усещаше фокусиран като бръснач, но емоционално уязвим, носен от атмосферни тоналности, които естествено разширяваха акустиката на залата, без да я затрупват. Вокалите прорязваха микса със сурова красота и балансираха между ръмжащо отчаяние и властно присъствие. Китарите, преплитащи хармонии и контрапункти, се опираха силно на меланхолията и яростта, която беше определяща за изпълнението им. Ритъм секцията - прецизна и безмилостна, закотви изпълненията с тежест и инерция. Те допълниха припевите в нещо, което искаше да бъде усетено, а не просто чуто. С напредването на сета си Deadscape видимо успяха да ангажират прогресивно публиката. Песните се изкачваха от интроспективни пасажи до завладяващи мелодични върхове, всеки от които оставяше следа едновременно от тъга и решителност. Последният и обширен прилив на хармония и тежест, който им спечели топли, истински овации от страна на радушната публика, беше признание за група, която издълбава името си с търпение и нарастваща сила.Тонът на вечерта беше зададен –мрачен, мелодичен, настоятелен – с което Deadscape се доказаха като вдъхновяващ избор. Тяхното изпълнение съчетаваше местната страст с международния звук, подготвяйки София не само за пристигането на The Halo Effect, но и за събитие, в което мелодията и меланхолията щяха да властват.
След недълъг антракт - около 21.00 часа, светлините се приглушиха, разтваряйки бърборенето в едно-единствено колективно вдишване. Залата сякаш беше разсеяна между това, което София някога си е представяла за The Halo Effect, и това, което нощта щеше да разкрие. Предстоеше началото на единение между миналото и настоящето, между корените на една легендарна сцена и тълпата, готова да претендира за своя дял от това наследство. Това, което се разгърна, не беше просто дебютно изпълнение, а дълго отлагана среща между творци и верни слушатели, носена от вълни от мелодия, прецизност и безпогрешна шведска меланхолия.
Хедлайнърите наскоро издадоха втория си албум "March Of The Unheard". Още една безупречна мотивация както за групата, така и за феновете. Всички изглежда бяха доволни, че ветераните от Гьотеборг имат нови песни и започнаха сета с едноименната песен от актуалната си творба. Групата очевидно се забавляваше - вокалистът Mikael Stanne редовно се усмихваше широко през почти цялото време, в което не пееше. Началният призив беше отправен - бойно извикване с фон от насечени рифове, вдъхващи едновременно военен и мелодичен тон. Смесицата от дет метъл с хармонични пасажи намери страхотен баланс в гърлени реплики и вокална мелодия, подкрепена от страхотни китарни изпълнения. Което - съчетано с оживеното сценично присъствие на групата, даде началото на едно фантастично шоу. "Маршът на недочутите" издигна в бойно единство всички нечути гласове... С нахлуването на адреналина, темпото и мелодията се разгръщаха в нови спектри. "Feel What I Believe" донесе емоционалната си тежест върху блестящите китарни хармонии и страстните вокали на Stanne. Настроението е някак интроспективно, почти катарзисно - като да стоиш на ръба на скала и да шепнеш истините си на вятъра. Трудно се удържаше на леещия се свръхпрофесионализъм от сцената. Чарът на деветдесетарските дет рифове се съчетаваше с модерното звучене, естествен резултат от опита на музикантите в бандата. Изведнъж всичко се помрачи с алармиращото и ангажиращо интро на "In Broken Trust". Настроението, провокирано до този момент от слоевете светлини в зелени палитри, сега беше рязко прободено от студенокръвни, сини светлинни копия. Взаимодействието между мелодия и агресия в парчето се усети особено проницателно на живо - всяка струнна нота, всеки удар на барабана се превръща в парче. Куфеенето на тълпата отразяваше болката и яростта на пърформънса.
Безмилостните текстови послания продължиха и в парчето "The Needless End" - трагедия, написана в плътни и раздиращи рифове. Подът пулсираше в синхрон, а общият сърдечен ритъм отекваше из охолната зала на Pirotska 5. Без да дадат дори миг почивка на вече екзалтираната публика, The Halo Effect поставиха буквално живия динамит на шоуто. Барабаните задвижвахa инерцията и тълпата, дори твърде концентрирана, се движеше в едно цяло. Това бе моментът, в който нощта се промени - от интроспективна към запалителна. Веригите бяха счупени, а всичко останало изчезваше в експлозии.
След тях "Conditional" забави съспенса в по-съзерцателен ритъм. Мелодията се задържа горчиво-сладка. Усети се като последствие и отражение след детонацията - какво остава, какво е загубено и какво е спечелено. Чистите мелодични линии позволиха на публиката да си поеме дъх, докато все още се усещаше тежестта на това, което е било преди. С "Cruel Perception" и "A Truth Worth Lying For" групата се потопи в по-тъмна психологическа територия. Рифовете засилваха лиричното напрежение, което се яви като внушителен акцент за цялото шоу. Остротата на китарите, настоятелността на ритъма и изразителността на вокалите превърнаха концерта в своеобразна лирична философия за това как "жестокото възприятие" на другите или на самия себе си може да рани по-дълбоко от всеки физически удар. Изпълнението на тези две песни се усещаше като разговор - разхвърлян, красив, неотложен... Много от публиката пяха заедно, хванати в капана на този парадокс - понякога лъжата е единственото спасение. Концертът бе стигнал до момент, в който цялата зала дишаше ведно. И може би прекрасният миг, в който "Become Surrender" влезе като повратна точка. Тоталната емоционална капитулация настъпваше с масивни ритми и топовни удари. Обширната мелодия заливаше тълпата. Междувременно осветлението грееше в ярки нюанси - от ледено сини към наситено червени тонове, съответстващи на звуковата текстура на тази песен. Целият сет следваше един наситен и неразривен контекст. Като следствие, отличната ментална разруха се описа крайно уместно в трансформацията на "What We Become" - път, извървян от разрушението (по-ранната детонация) до прераждането. Под светлините The Halo Effect сякаш стояха не само като ветерани, но и като архитекти на нещо ново – изковавайки това, в което те ще се превърнат, в музиката и в живота.
На сцената шведите се усещаха като отлично сработен и опитен екип. Jesper Strömblad и солидна основа, докато барабаните на Daniel Svensson носиха темпото с агресия и нюанс. Вокалите на Mikael Stanne бяха истинско откровение. Неговите груби ръмжения се стоварваха с тежест, а чистото му пеене се извисяваше в припеви, придавайки на всеки текст емоционален подем. В подобен тонус преминаха и следващите класики, които паднаха като основен акцент на концерта. "Gateways" и "Last Of Our Kind" донесоха както позната топлина, така и носталгично ехо. Посланията резонираха като почит към корените на основателите и мост към бъдещите поколения. Групата сякаш едновременно беше вкоренена в миналото си и се протягаше към това, което предстои.
Епилогът на този мелодичен и дестилиран дет метъл благодат, който публиката попиваше, се описа в "Days Of The Lost" - тежък, но сърдечен, суров, обаче изискан. Публиката пееше обратно, сякаш си спомняше за изгубени дни, пропиляна младост, несбъднати мечти.
Сценичното присъствие на гостите беше безупречно и напълно отразяващо динамиката на тази константна музикална еуфория. За бис те представиха "Shadowminds", може би най-емблематичното им парче. Началният риф прорязва тишината, а когато се чува припевът, от публиката се изтръгва рев. Това беше същинският триумфален завършек – отличителният белег на супергрупата, мост между нейните корени и наследството ѝ. В тези последни моменти китарите блестяха, барабаните пронизваха, а вокалите се извисяваха грандиозно. Когато последният акорд прозвуча, аплодисментите бяха възторжени и гръмотевични. В продължение на близо 5-6 минути музикантите си взимаха "довиждане" с българската публика, която, от своя страна, ги беше предразположила достатъчно, че да се почувстват като вкъщи. Концертът на The Halo Effect в София бе повече от обикновено събитие. Беше послание. Супергрупа, изградена върху стълбовете на златната ера на Гьотеборг, представи нещо вечно, но не само от началото. Нощта бе пътешествие през миналото и бъдещето - марш на нечуваното, превърнат в песни, които се звучат силно и ясно.
В София те оставиха след себе си повече от рифове – връзка, спомен и обещание, че това е само началото за много от техните фенове.
Снимки на Станимир Станчев:
The Halo Effect 1:
https://www.facebook.com/media/set/?set=a.1503698500826950&type=3
The Halo Effect 2:
https://www.facebook.com/media/set/?set=a.1503706697492797&type=3
Deadscape:
https://www.facebook.com/media/set/?set=a.1503686767494790&type=3
Коментари