У.А.С.П. (W.A.S.P.) са банда, която дължи първоначалната си (скандална) слава на концертните изпълнения.
Днес, двайсет и пет години по-късно, много неща са се променили, но концертите на Блеки Лоулес (Blackie Lawless) и сегашните му съратници продължават да будят голям интерес – столичната зала "Христо Ботев" бе разпродадена до последния билет снощи, макар че групата идва - този път по покана на Loud Concerts, за четвърти път в България.
Преди американците обаче излязоха Sheky & The Bloodrain със задачата да подгреят със здрав метъл публиката, което и направиха повече от добре. На Шеки и неговите момчета сякаш им е в кръвта да бъдат съпорт банда – знаят как да енергизират и усмихнат нетърпеливата аудитория.
Фронтменът пя отлично и се раздаде на сцената, а би се справял още по-добре, ако престане да повтаря през две минути “Let’s go crazy, baby!” и “Rock’n’roll, baby!” Но във всеки случай е затрогващо, че и през 2009 можеш да радваш хората с простосърдечни хеви метъл парчета, носещи заглавия като "Shadow In The Dark" и "Evil After Evil"...
На турнето "Beast Of Babylon" 2009 Блеки води отлични музиканти: Doug Blair – китара, Mike Duda – бас, и Mike Dupke – барабани. Изпълнението беше изключително професионално, човекът-W.A.S.P. продължава да пее (и да се дере) сякаш изобщо не е на петдесет и три години. Звукът беше чист и мощен, единствената грешка я отнесе подгряващата банда.
Подборът на песни, който бяха направили Блеки и колегите му, беше добре балансиран, със стари химни като "L.O.V.E. Machine", "Wild Child" и "I Wanna Be Somebody", с три парчета от най-сериозния в композиционно отношение албум - "The Crimson Idol" (1992) (впрочем, замислен отначало като солов албум на Блеки). От новия албум "Babylon" ни се предложиха двете най-добри песни – "Crazy" и "Babylon’s Burning" – модерни, здрави рок парчета, които поне за мен едва на живо разкриха истинския си потенциал, иначе малко сдъвкан от суховатия саунд на диска.
И, понеже У.А.С.П. винаги са било група, която уважава традицията и обича да я интерпретира, чухме и два кавъра – "The Real Me" на Дъ Ху (The Who) и "I Don’t Need No Doctor" на Хъмбъл Пай (Humble Pie).
Винаги съм смятал, че основното, което прави един концерт хубав и запомнящ се, е излъчването откъм музикантите – радостта им, че са точно тук на това място, че точно сега свирят точно тези парчета. Има, разбира се, състави, които умишлено не правят шоу и избягват контакта с публиката, но това е театрална студенина и има своите основания за онези, които я практикуват. При цялото стопроцентово професионално изпълнение, при все добре свършената работа, не усетих особено удоволствие откъм У.А.С.П., а най-малко – откъм лидера им.
Не че очаквам през 2009 чичо Блеки да налага с камшик полуголи мадами и да мята сурово месо от сцената; но когато клиповете на екрана са по-интересни от групата пред теб, явно има някакъв проблем. На такъв концерт пропастта между качеството на свирене и липсата на душа в крайна сметка те оставя малко тъжен.
Когато излязох от залата под звуците на биса и минах край обичайните групички хора баш пред загражденията, видях самотна млада метълка, явно останала без билет, да седи на стълбите и да слуша внимателно, сякаш очакваща някое wild child да изскочи отвътре на черен мотор. Метална романтика. Някои неща не се променят.
Щом е така, нека не се мръщим на едно малко по-хладно изпълнение, ако музиката на У.A.С.П. продължава да привлича хората като магнит.
Галерия снимки от концерта - тук!
Коментари