Срещата с неземна банда като Катидръл (Cathedral) и музиката й на живо е космическо изживяване.
Което - противно на нечие мнение, не се нуждае от загрявка с халюциогенни, тежък тръпчив алкохол или смазващи депресивни мисли…
Когато информирахме за шоуто на бандата в Солун, зададохме въпроса дали знаете за Scum. Но името на Лий Дориън (Lee Dorrian) отдавна не се асоциира само с това на грайнд кор машините Нейпълм Дет. За Лий Дориън казваме, че е емблематичен фронтмен не заради участието му в едно от най-важните издания на екстремната сцена изобщо, каквото е Scum на Нейпълм Дет. Той е знаков заради собствените си постижения в музиката, неповторим глас и начина, по който манипулира с него, с разпознаваемия си стил на поведение, с излъчването си.
И така, 30 септември е, намираме се в солунския клуб Block 33. Във въздуха няма грам напрежение. Организаторите Catch The Soap Productions отчитат 195 билета, 4 от които, ще отбележа, продадени в България. Аз и още трима родни дай-хард фенове сме сред малцината, споделящи този момент - изпълнен къде с тъга, къде със щастие. Мястото е спретнато, но не малко, с добро разположение. Трите амфитеатрални нива позволяват пълноценно да си част от събитието там, където и да си се ситуирал. Въпросът дали да съм най-отпред обаче за мен както винаги, не стои. По време на пърформънса на англичаните се промъквам дори до самата сцена с още един-двама местни фотографи и една приходяща девойка, която пътува с британците.
Гърците са късни купонджии и концертът, обявен за 21 ч., стартира 21.50 ч., тъкмо когато учтивата домакиня на събитието - Rena Koutsou, подпомагаща промоутирането на шоуто, съобщава за началото.
Наострям уши още на първата за вечерта банда - High Noon от Солун. Изненада с положителен знак. Видимо съвсем млади момчета, които са заедно над година, но вече са се сработили чудесно. Ентусиазмът струи особено силно от вокалиста им, който със самочувствие владее подиума. Гласът му те праща някъде към Фил Анселмо и Даун, а и стойката му говори за такива влияния. Приятният им хеви стоунър звучи за около 30-ина минути и е време за батковците от Black Juju (да, точно така – името е взето именно от песента на Алис Купър "Black Juju"). Те са по-стара формация, по-рокаджийска настроена. Блек-Сабат-ски рок, малко по-отнесен и с по-леки вокали. Идват от Лариса и се радват на посрещането. Шоуто върви супер с две много добри попадения като подгрявка, а съвсем скоро и тежкият чук от Англия ще ни трясне отгоре.
Хубаво е, че в Гърция има такава (дуум, стоунър) сцена и тя не само че съществува от десетилетия, но е жива, здрава и се развива… Нейни пионери и най-популярни лидери са Nightstalker с участието на Andreas от Ротинг Крайст на баса. А у нас, дами и господа, такава отсъства, и затова изобщо не зададох въпроса защо за близо 22 години Катидръл не са свирили в България.
Докато някои поклащат олекнали тела, а други наблюдават статично, зяпнали или припяващи, си повтарям: "Ето ги, ето ги! Катидръл са на сцената. Ох!" Лий, Гари, Брайън...".
Час и нещо по-късно, в историята на един от последните концерти на бандата остават 16 композиции, изсвирени великолепно, с чудесен звук и в много яка компания. Началото е с дълбокото двуминутно интро "Immaculate Misconception" от последния албум "The Guessing Game" (2010). То е композирано от дългогодишния басист на групата Leo Smee, с когото е записан и целият проект . Но на неговото място е в тази последна за музикантите година се подвизава друга значителна за сцената фигура - Scott Carlson. Неговите седемдесетарски ботуши са изненада за мен, но стабилното му присъствие - не е.
Под номер N 2 в сет-листа е "Vampire Sun" – отварящата на "The Carnival Bizarre" (1995), и "Enter The Worms". След кратка словесна прелюдия от Лий става ясно, че иде "Soul Sacrifice" 2:54 великолепна танцувална наслада от най-любимия ми "Forest Of Equilibrium", дебюта от 1991. От него под N 10 по-късно ще забият и най-култовия близо осемминутен хеви дуум химн "Ebony Tears".
Но сега, макар и неусетно навлизаме в полунощ, и е време за вече по-другия Катидръл, с танци-манците и онова благо дрезгаво пеене на Лий. Всичко е някак интимно и вълшебно. Дориън пее на две педи от носа ми, пръстите на Гари Дженингс и Скот Карлсон сякаш гледам през лупа. Брайън Диксън и непознатият - поне за мен, сесиен кийбордист са зад тях, едва на 2 метра, а публиката зад мен дори не усеща оградата… тя май се е стопила.. Лий и Скот скъсяват още повече дистанцията, като представят части от някои парчета на самия ръб на сцената. А тя се е превърнала в летящото килимче от колоритното видео към песента "Midnight Mountain" и вече нито GPS-и, нито географски координати ги ловят.
"Midnight Mountain" припомня втория албум "The Ethereal Mirror", от него е и последната му композиция - "Ride". После Катидръл ни канят на 9-минутното пътешествие "Funeral of Dreams" от последния си диск...
Сценичното поведение на фронтмена е заразително. Той се движи с бавни големи стъпки по сцената, като приклеква и излъчва фокусническа лекота. Ах, този Лий! Както винаги, кърши особени танци, артистичен е, с изключително умение да внушава определени настроения и да извиква картини в главата, каквито - кой знае, може би и самият той вижда, докато пее пред публика. Текстовете са извън всякакви коментари. С една дума – уникални! Това не е средностатистическата рок или метъл група, а формация, която така е пресъздала музикалните си вкусове, този микс от стилове и епохи, че затруднява журналистите да й сложат етикет. Дуум ли да го наречеш, хеви рок или стоунър-прог… Някои дори стигат до абсурдни крайности като диско дуум, което, естествено, ядосва Лий, но от друга страна, му носи удовлетворение, че музиката, която композират в тази група основно с Дженингс, е наистина със собствена идентичност. И не търпи клишета.
Като булдозер минава "Cosmic Funeral", едноименна за EP от 1994. Всички се размазваме. Просто оставяме провлачването на горещата лава да ни залее. Мълчим и притваряме очи. А когатo ги отваряме, масовата психоза е взела пленници. Титулната за проекта "Carnival Bizzare" пиеса поема посока право на абордаж в засега спокойното море от ръце. Върху които се възкачва и "Night Of The Seagulls". Преди края предстоят още 5 изпълнения, взаимно удоволсвтие и чувство на това, че мигът е специален, че ние сме специални и че - ами да! Катидръл е егати специалната група!
Малко преди 1 часа бисът е отворен с "Utopian Blaster"... Щем-не щем краят иде. Той избухва в "Hopkins (The Witchfinder General)". Всеобщата радост прераства в истеричен екстаз, музикантите са все така магнити, приковаващи жадни погледи. Раздвижване се вижда до дъното на клуба. Лий се навежда напред, надвикван от пеенето на публиката и на всички долу им се иска да се гмурне отгоре им… Но това прави само един отскубнал се от тълпата, барабанистче на местните герои Freefall, който демонстрира нагледно името на бандата си. Той остава и единственият с толкова "агресивен" израз на чувствата си за цялото шоу.
За финал британците сякаш ни дават една голяма прегръдка, топла, силна, приятелска. Прегръдка от сцената за любящите долу, в уютната зала.
В разговора ми с всички музиканти от групата след концерта, те се надпреварват да споделят колко добър е бил звукът, сцената, атмосферата. И светлините, добавям аз, но те са се сторили малко по-силни на Лий, отколкото си представя за перфектни. Прожекторите бяха в наситенолилаво с преплитащ се мек цикламен тон, приглушени като цяло.
Ще видим какво ще се случи нататък, особено предвид плановете на бандата да запише и още един последен албум, за който е избрала заглавието "The Last Spire", и се надява да го издаде през 2012.
Относно причините за разпадането на Катидръл дали ще има събиране, отговорите им бяха леко уклончиви, така го чувствали. И "все пак не са много групите, които свирят по близо 22 години, както нашата, нали?", контраатакува Дориън. Всеки ще си се занимава с каквото и досега, подхващат останалите. А защо именно Гърция за последните два концерта, е шумно посерещнато питане. Отговорът на което е в общи линии: свирили сме по цял свят, и дали Гърция или другаде, ние сме Катидръл и вие сте нашите фенове. "Така или иначе, Катидръл досега са свирили много последни концерти, т.е. все са били като за последно...", хитрува фронтменът, а разговорът после продължава в стил нека първо се разпаднем, а после ще си говорим за реюниън, абсурдно е да го говорим предвариелно...
Старата школа е така – без превземки, без погледи ала "ама ти знаеш ли ние колко сме големи!?" и подобни. Четиримата са човечни, земни, мили и отзивчиви. Но не по онзи присторен, "мазен" начин. А искрено и сърдечно.
Двайсетина минути по-късно в иначе напълно пустата вече тъмна и тиха бирена градина на клуба и изобщо околията, се чуват моето и тези на групата поредни "Благодаря", "лек път" и "чао", но не за последен път.
Да, правилно прочетохте: не е за последен...
Коментари