Финалът на Exit 2010: Serbia wins!

Около три часа съм в София, и се опитвам някак да събера акъла си и поне малко енергия, за да напиша този текст – за последната и най-страхотна нощ на "Exit" 2010 (11 юли).

Около четири,  докато още танцувах на Форин Бегърс (Foreign Beggars), които вилняха до светло на главната сцена, в ума ми се беше оформило пищно славословие за единствените, велики и неповторими Фейт Ноу Мор (Faith No More), поукрасено с някоя и друга вметка за останалите радости на вечерта: Елвис Джексън (Elvis Jackson), Пендулум (Pendulum), Форин Бегърс и леко разочаровалите ме Кемикъл Брадърс (The Chemical Brothers).

Около пет, докато трескаво сгъвах палатката и прибирах багажи под звуците на апокалиптични сирени, достигащи от Денс арената на фестивала чак до къмпинга, всичко се изпари от главата ми. Затова ще карам по ред в опит да възстановя най-точно незабравимите изживявания от миналата нощ...

Когато около 20 часа изкачих пресъхналата полянка по пътя към главната сцена, от нея не се виждаше нищо. Ентусиазирани сърби правеха стейдждайвинг с надуваеми дюшеци в огромен облак суха, кафява прах, достигаща доста над навеса на сцената. Кашлящи и щастливи, те приветстваха любимците си Елвис Джексън - свежарска словенска пънк-ска банда с доста стабилна публика в бившите югославски републики. Няколко хиляди души слушаха отблизо или гледаха отдалеч гига им, а и британската младеж, подранила за Пендулум, бързо се зариби.

Често казано, бях забравила колко са яки Пендулум и до каква степен могат да ни изстрелят в небесата. Досега не ми се беше удавало да ги гледам на живо. Вместо трима диджеи, които спокойно си ръчкат по пултовете, пред нас се изправи цяла група с барабанист, китаристи и певци, с агресивно сценично поведение, а бесният им саунд едва не накара камъните в Петроварадинската крепост да се разтанцуват. Вярно, някои от вокалите им напомняха на тийн любимци като Линкин Парк (Linkin Park), но в контекста на електронния апокалипсис, който ги заобикаляше, нямаха възможност да зазвучат сладникаво. Докато гледах как облакът прах над сцената нараства до размерите на атомна гъба (а дори още не се бяха появили Фейт Ноу Мор), достигнах и до тазгоздишното екзитско заключение – рокът и електрониката окончателно и дори официално са се слели и от това произлизат все по-големи благини. Нищо чудно, че Пендулум не се разбират с консервативни дръм-ен-бейс артисти като Голди (Goldie) например, чието фанатично време отминава може би...

Дълга и тягостна пауза последва гига на австралийските електро-рок изроди. Огромните маси фенове на Фейт Ноу Мор имаха време да се придвижат, наместят, изнервят, разкашлят и развикат, и после да повторят всичко от начало. Разнесе се клюката, че Фейт гледат финала на Световното. Там някъде извън света на "Exit", казват, имало едно първенство и то точно тази вечер свършвало, но единственият признак за това до момента беше шествието от около 500 холандци, облечени в оранжеви тениски, нощници и дори костюми на тигри и размахващи оранжева тоалетна хартия, което малко по-рано се носеше из квартала.  

Действително, групата се появи на сцената чак след като бяха приключили всички продължения на мача и Майк Патън (Mike Patton) (на снимката) не пропусна да обяви колко много се радва, че испаниците са спечелили. Още на второто парче самият сатана на музиката нападна първата камера за вечерта. Какво пееше в този момент не помня, но помня, че всички, включително фотографите в пита, припявахме с пълно гърло, докато идиотът ритмично млатеше камерата с бастуна си. Последваха игра на микрофонии и мегафони, сценична лудост от всякакъв тип, всички видове пеене,  познати на човечеството, и почти всички вечни парчета на Фейт Ноу Мор. Истерията градира до първото хвърляне на фронтмена към публиката. Охраната не успя да го възпре и певецът прескочи загражденията, очаквайки да го подхванем за стейдж дайв. Гардовете обаче го наобиколиха и очевидно не разбираха достатъчно английски, за да последват заповедите му. Ситуацията стигна до псувни, но една услужлива сръбкиня се включи като преводачка и секунда по късно Майк Патън беше съвсем буквално в ръцете ни! Поноси се малко по тълпата и се качи обратно при другите богове от групата.

Тук вече вокалът на Фейт Ноу Мор трябваше да смени мнението си. "Сърбия печели тази вечер!", крещеше той от сцената, а музикантите подхванаха ритъм, подобен на ръченица. Последва първото за вечерта изпълнение на „Хайде, Яно” и из публиката се чуваха писъците на отделните Яни, които, също като мен, сигурно са били пред припадък. Последваха любимите ни бруталии, подкрепени хорово от няколко десетки хиляди души. Камерите определено са фетиш за г-н Патън, защото само за едно парче време той успя, пеейки при това, да се повози на едната и дори отне слушалките на оператора, и да се изкатери, захапал микрофон, на крана на другата. Който, за разлика от бургаския си побратим, не се счупи. Бисът беше дълъг, но недостатъчен за фенския заряд, който сякаш се трупаше в облаците прах над главите ни. За второто изпълнение на „Хайде, Яно” Фейт качиха на сцената момиче, за да ги научи да танцуват хоро. Фурорът продължи с "We Care A Lot", която ни бяха оставили чак за накрая, а време за втори бис нямаше. В прахоляка пред сцената седяха момчета и момичета с омекнали крака, които буквално не можеха да се съвземат от впечатленията си.

Дали заради това Кемикъл Брадърс ми се сториха малко постни? Чифт диджеи, които най-спокойно си пускат в клуб - "все едно започват много лежерно хаус парти”, според  думите на един от най-любимите ми родни диджеи, също разочарован от лайфа им. Може и да съм била твърде далеч от истинското случване – толкова огромна тълпа се беше събрала за сета им, че на триста метра от сцената повечето хора все още мислеха, че са на концерт на Кемикъл Брадърс. Освен светлинното шоу нямаше и нищо за гледане – двама диджеи си човъркат по пултовете, а на екраните, сложени за по-отдалечените зрители, нищо не се прожектира. Просто прекрасна музика, която звучи също като на запис. И никакво усещане за изпълнение на живо.

Този текст стана безумно дълъг, но ще трябва да спомена и Форин Бегърс. Тримата англичани ни вдигнаха със смеска от джънгъл, рага, хип-хоп и чиста лигня, достатъчно блага, за да зареди фестивалните хора с енергията, необходима да се изкачи баира до къмпинга и да се събира багаж.

Вярно, всички напускаха гига им със свити сърца, но финалът на фестивала беше дошъл. 113 снимки - в рубриката ни "Галерия".