Явният талант на Руши в Тайният концерт на MAD TV!

Реших си кръстословицата от поканата и от правилния отговор научих: шоуто ще е в Биологическия факултет в столицата. Сред избраните сме с фотоаса Елена Ненкова и метъла Вестимир "Лет Дем Дай" Марков. Залата е във викториански дизайн – полилей и цветове. Иначе отгоре част от мазилката е аха в качулките на феновете, събрани в импровизирана ВИП-зона пред сцената.

Ще гледаме/слушаме Руши. Автор на много добра музика. На закачливи и запомнящи се текстове. Режисьор на клипове с европейска визия. И на ефектна хореография както за тях, така и за собственото си шоу. Не на последно място – човек, който винаги върви срещу очакванията. Аристократичното лице на новата българска поп сцена. Което гостува на “MAD Secret Concert от Coca-Cola” снощи.  

Руши вкарва хъслийски, с много роки настроение. Вече не солово, а като лидер на банда. Знам, че това е негова отдавнашна мечта. И завива по твърде корави магистрали. Със собственото си парче “Post-Sleep”, титулно за последния му, четвърти албум.

Хрумва ми, че именно за такива изпълнители като него България може да развие културен туризъм – музикален, не туризъм, който чужденците предприемат у нас заради ниските (все още), цени. Примерно. Онези на сцената ме карат да се чувствам като в лондонски ъндърграунд клуб.     

На ръка разстояние, Руши пее. Пее и, без сам да знае как, с хитове нарежда в артистичен калейдоскоп малкото на брой, но пък изключително съдържателни, наши срещи в  периода  2002 -2007. Когато полека, но убедително изгря звездата му. Време, в което други изпълнители пробиха яко за начало, ама после окостенурчиха успеха си, полягайки на старите лаври.

Бек – “Nausea”.

...Интензивност на емоциите в кафенето на „Вестникарска Група България”. Аз съм редактор в сп. „Хай Клуб”, той се е завърнал от Англия неотдавна, но е луднал предимно по американски изпълнители – Мадона, Принс и Майкъл Джексън. И сега не може без Джако. В сета влиза Нина Николина – с фолклорни импровизации, върху ската на Руши и чудовищния бийтбокс на Скилър. Споглеждаме се с колегите – кое ли е това парче. Неясно. „Ми и аз не зная”, признава ми Нина в една пуш-пауза отвън. „Ето това е парчето..”. Тананика, троши ритмите.

След промоцията на дебютния си албум  -  „От друга страна” (2002), Руши  обяснява, концентриран в духовното начало, че е винаги отворен на нови идеи. 

...Клекнал, в офиса на „КА Мюзик +”, между разхвърляните по пода компилации на любимите му изпълнители, подчертава, че си пада по независими  артисти. Издал е следващия си диск – „Независим” (2002). Сам себе си провокира. С внезапен студ във високия градус на концентрираната емоция. Бучката лед обаче не се топи във водка от хладилника.  

„Ако тръгвам към следващото парче или пък албум с идеята да бъдат приети като поредните там български проекти или пък конкретно мои неща, съм творчески мъртъв”, обяснява в гримьорната, където с Ваня Щерева смъкваме помадите, след като в някогашния комплекс „Софияленд” сме връчили наградата на „БГ радио” за най-добър текст към песен. (Ш-ш-ш, не питайте на кого). В този миг Руши изглежда най-младия мъдрец, когото съм срещал. (“Youth’s like diamonds in the sun/ and diamonds are forever” (Алфавил, “Forever Young”). Годината е 1984-a, а Руши е яко в осемдесетарския саунд.  

...В приемната на сп. „РИТЪМ” – развързал чувството си за хумор, се кани да попее малко през носа, та да прогони напъналата го хрема, малко преди диктофонът пред него да се включи за интервю. Едно ми е останало от този разговор – Руши не хвърля в противоречия двете си страни – на 1) поп и 2) на рок фена.

Гуус – “Low Mode”… Сега.  

Нооо: „Не мога да се задоволя да имам две парчета, които си приличат”, доверява той в материала пред мен, който трябва да редактирам за публикация отново в „РИТЪМ” по повод проекта „Онзи”(2005). Кой от удивителния ни екип го беше така сърдечно разговорил, старост-нерадост-не-помня. (Вълчо Калудов? Кристина Нигохосян? Или пък да беше Шаха – Никола Шахпазов? Все едно...) Видинлиев е омекотил саунда, но втвърдил характера.     

...Подскача – ама наистина като Джъстин Тимбърлейк, на сцената в столичната зала „Христо Ботев”, уловил трудните воакални магистрали на Лени Кравиц за кавър по неговия хит “Are Yo Gonna Gone My Way” и пак неговия сингъл -  “If You Can’t Say No” (1998). Избрал е колкото диско, толкова и рок честоти. Към снощния момент има и Джъстин, и Лени. В адски фънки версии.  

О-о-о-о, не е истина! Другият голям плюс на цялото шоу е изборът на Руши. Дейвид Боуи след Ред Хот Чили Пепърс и преди Доорс...
 
„Това, че можеш да пееш вярно, не означава, че трябва да станеш певец”, прокламира още Рушан Видинлиев. Не съм запомнил кога и по какъв повод го изтряска, ама позицията е адски правилна. Тя превръща повечето от останалите ни изпълнители и групета в п(р)опаднали на неочаквани сцени.

Трещят ли, трещят с Н.Ъ.Р.Д. (или Ен.И.Ар.Ди., пуристи) – “She Wants To Move”, а двете гърли (добре де, танцьорки) около героя на сцената полудяват, излизайки от интелектуалната потентност на парчето.

В последната песен - медли по “Word Up” (Камео) и “Shout” (Тиърс Фор Фиърс), аранжирано с комиксово въображение, устремно нахлува и брат Мангасариян – Среброто. Става горещо. В буквалния смисъл! Шампанското на гостоприемните домакини се е изпарило от кръвта. Отдавна. Тук трябва концентрат. “Danzka, on metal”, например.   

...Лято, адска жега... някъде края на юли или началото на август 2008. Набирам Руши по джиесема. Да му призная: „Пич, направил си албум, който е толкова добър, че просто няма как да бъде смлян от вкуса тук. Извинявай!”
 
Да, така му казах. Ако не вярвате, питайте го.

Сега – след, а може би именно заради дългия отрязък кавъри, споделям същото. Още веднъж: публично.

И лягам да спя спокойно! Без извинение.

Това е “Post-Sleep”.

Другите герои на сцената:

Гостите: