Тин Лизи у нас: Още няколко парчета от историята на рока

В рехавата като зрители Зала 1 на НДК липсва жегата на предстоящия концерт. Учудващо в помещението са около 1 700 – 2 000 при капацитет 4 000. Вероятната причина е, че го няма основателят на групата и единствен певец Филип Лайнът (както се оказа по време на шоуто снощи, че е по-правилно да бъде наричан и изписван титанът, споминал се през 1986).

За шоуто са дошли хора, които просто харесват Тин Лизи (Thin Lizzy) и очакват да чуят запазената им марка – двойните китарни сола.

След закъснение от 45 мин. групарите са на сцената. Въпреки сдухания саунд - бурно начало с “Jailbreak” и... очите ми шарят, за да ги огледам. Облечени почти изцяло в черно, те са предвождани от  Джон Сайкс (50) – едната соло китара ("Gibson", несменена докрая). Прожекторите огряват предимно този рус красавец с коса до кръста, а аз търся погледа на Скот Горъм (59) – другата соло струна ("Fender", също несменена през целия концерт). Искам да го видя с китарата не само заради това, че е голяма част от историята на Тин Лизи – винаги ми е интересно как се държи на сцена човек с когото съм обменил 5 грама мисли предварително. (Виж разговора с него в секцията ни "Интервюта").

Пространството е изпълнено от твърдия звук на няколко редови парчета. Всеки е заслушан в гласа на Сайкс и търси сходство с този на оригиналния певец. Джон се справя отлично с малък трик – нивото на гласа му е снишено и се чува дрезгаво като вграден в цялата музикална картина. Със затворени очи все едно ти пее Фил. Звученето вече е изправено. Петото парче - “Bad Reputation”, Джон посвещава на Фил Лайнът. И ето тук - признавам си, вдявам, че не се казва Линът, както винаги съм го изписвал. (ИзписвалИ - б.ред.).

Чудно жива атракция е блъскането по барабаните Томи Олдридж (60), идвал тук с Уайтснейк през 2003 на столичния стадион. „Академик”. Такава енергия и хъс са рядко срещани по рок сцените. Басистът Франческо ди Козмо не се брои, защото рок историята тепърва започва за него.

Докато си мисля разни неща – харесва ли ми, защо са толкова твърди, Скот няма ли да каже някоя дума – публиката аплодира реге ритмите на “Dancing In The Moonlight”. Припявам си “… you got me in a spotlight…” и съзнавам, че пред мен се свири съществена част от рок историята.

Обикновено на барабанното соло отивам да пикая, но сега оставам в залата - захласнат в хватките на Томи. Тоя образ на 6 декади лупа като младеж на 24 години и 2 месеца. Занимателно соло, от което седалките в залата се повдигат с 2,5 сантиметра от мощния барабанен звук. Точно толкова е, не ви бъзикам, изчислих ги...

Тримата, държащи китари, се завръщат на сцената и концертът тепърва започва... ама наистина. Следват парчета, в които двойните сола изпълват пространството от двете мощни звукови секции като ляв и десен канал. Любимата ми “Emerald”, после “Suicide” и накрая “Boys Are Back In Town” изправила цялата зала на крака. Изчезват, чакаме бис.

Ето го – някакво парче като леко интро към съществената част: “Black Rose” – епика от единствения албум на Тин Лизи, в който Гари Мур пердаши сола.

Въпреки не докрай пълната зала, тия хора се раздадоха заради нас и в погледите им блестеше искрата на искреното „вие сте чудесни!”.

След дежурното „Ще се видим пак” изчезват и никой не се сеща, че пропуснаха “Whiskey In The Jar”.

Аплодисменти!  Галерия от събитието тук.