Концертът на Астилйеро (Astillero) - първи във "Военния клуб" в столицата снощи, притежаваше всички черти на лятна буря – разтърсващ, потресаващо вълнуващ, бушуваща смес от тежки капки танго и вихрен ураган модерен звук и, както всичко така стремително, твърде кратък за ожаднелите слушатели.
Напоследък тангото преживява своеобразен подем у нас. Може да се каже, че започва да става модерно. И това, както във всеки друг такъв случай, предизвиква спрямо него три вида реакции – безразличие, увлечение и отблъскване. Всяка една от трите групи знае повече или по-малко за тангото – например че ударението на думата всъщност пада на „а”, че онзи странен инструмент, приличащ на недорасъл акордеон, се казва бандонеон, че танго-партитата се наричат милонги и все по-често се случват и у нас.
Но каквото и да се знае за тази музика, нищо не може да те подготви за седемглавата ламя Астилйеро, която дойде в София по покана на „Месечина Мюзик”, и вилня на сцената, като ще повтори довечера.
С името на групата неотлъчно върви и терминът „танго нуево” (тоест, ново танго). Само не се заблуждавайте, че ще чуете нещо като Готан Проджект (Gotan Project) – тук всичко е акустично и се изтръгва от струни (цигулка, виолончело, контрабас, пиано, глас) и бели дробове (включително тези на двата бандонеона). Създадени през 2005, за да осъществят своята лична революция в тангото и да го върнат обратно на аржентинците, Астилйеро изчегъртват лъскавата обвивка на тази музика като „продукт за износ” на Аржентина, прекарват го през нажежената леярна на кипящия си талант и изковават късове стоманено сребро.
„Танго де руптура” е изцяло авторска музика, впила дълбоко корените си в творчеството или по-скоро в духа на Хулио де Каро и Пиацола, докато в същото време размахва криле в трептящото настояще. Саунд, в която диша най-чиста проба класическо танго от 40-е. Дори рокът и метълът го припознават - не само в музикалните, но и във визуалните изразни средства, дело на Алехандро Диес. Мелодия, в която болката има цвят, а страстта – свое дихание. Шеметни аранжименти, дръзки като веселието, сурови като тъгата.
Докато Пейо сменя костюмите си според песните, които полу-изпява, полу-изстрадва, като латино-вариант на Жак Брел, зад секстета инструменталисти се редят специално подбрани кадри към всяко едно парче. Те карат музиката на моменти да заприличва на саундтрак, понякога са като видеоклип, измислен от авангардисти на тежката музика, а друг път откровено вперват ответен поглед в аудиторията и се просмукват до дъното на душата.
Няма значение, че думите са на испански: любовта, смъртта, болката и музиката говорят универсален език. Жив, осезаем, неустоим като крясък, за който не можеш да запушиш уши и който няма нужда от микрофон.
Дълбок като тъга, без да е меланхоличен. Истински до последната нота, рязък като яростно потропване по дървения корпус на контрабаса, топъл като нощ в танго клубовете на Буенос Айрес.
Език, който Астилйеро владеят до съвършенство, измислят нови думи в него и към който те пристрастяват – до живот.
Коментари