Нарочно смених сандалите с маратонки. Още в София.
Да не ме изпотъпче публиката в Летния театър на Русе, където се проведе поредното – шесто, издание на BlueZZ феста 2009 в петък и събота.
Каква заблуда от моя страна?!
Тарапаната не бе чак такава, но... всъщност... "тарапана" е дума с лошави конотации. И съвсем не приляга на сърцатите джаз, блус и рок почитатели, уважили събитието. (Абе, Ивайло, как можа да го напишеш!?!) Извинявам се. И дълбок поклон пред всеки един от феновете! Те не бяха много. Но пък все от класа. От най-висша класа. Като миналата година.
Истинските събития, всъщност, не са на огромните стадиони. А като настоящето – с пастелна, интелигентна, разбираща и тънко селектирана публика. Публика, която пие две малки уискита в бара след фиестата, а не два литра бира край сцената. Места, които обещават положителната емоция много по-рано от справедливото. Тоест - още при самата мисъл за купона. На който се събират почитатели, които не крещят. Ами ръкопяскат. Ето заради такава публика дистанцията между артист и фен изчезва.
Остават спомени. Музикален махмурлук - дълъг. А често и деца.
26 юни, петък
Русенците Рокада отвориха своето ковчеже на музикално познание (бездънно), като извадиха оттам всички възможни нюанси на рока и ги миксваха артистично. Над половин час – обяснимо, бе недостатъчен за публиката. А Рокада не успяха да поберат идеите си в часовника, май. Само дето отново- и за кой ли път, туриха въпрос доколко уместно е на такова събитие да звучат иначе доказани титани като Пинк Флойд, Мерилиън и Тото.
... 30 секунди в памет на големия Джако. На другите покойници – Пепи Славов от ФСБ, Дими (Сленг), Наско Дирижабъла - Джендема, Кели Гроукът (Електрик Лайт Оркестра), и, разбира се, русенския саксофонист Боби Русев, чието соло, впрочем, много отдавна напусна конкретния регион, за да се влее в националната съкровищница на джаза.
Блус Кидс от Румъния раздрусаха - като циганин джанка, мисисипския саунд – във всичките му форми, и поръсиха присъстващите с нотен дъжд от огнена нежност и ледена стръв. Чудесната импровизация – по зададени и случайни теми, която ме наведе на усещането, че едва ли не половината от пиесите им се раждат в момента. Нищо, че са кавъри – Стиви Рей Вон, Робен Форд и Джими Хендрикс. Децата – защото те наистина са деца – на възраст между 12 и 15 години, ни събориха с мерак, ентусиазъм и истински умения. Лицеприятно местно куче зарязва подхвърленото му кебапче и наостря уши към уа-уа педала. (Между другото, кръщението на триото – в най-буквалния смисъл, бе за афиша на феста).
Саунд-физиономията на столичния квартет Cи Джей Фюжън заяви огромната си термална сила още с първия риф. Китаристът – Страхил Гайдарски, е в позицията на Майк Стърн, Марио Иванов – бас (Алегро, Милениум), Калин Жечев (пиано) и Стефан Цеков (барабани) – син на Константин Цеков, го притискат – хем нахъсено, хем елитно, та да няма мирка. Магията на тайната им–ама в най-големи размери, се крие в перфектната спойка. Истински фюжън. Човекът в инвалидна количка е слязъл почти до сцената на Летния.
Междудневие/ междунощие
27 юни, събота
Този льольо на входа на арт-клуба на май е гръмнал шишето. Но явно е от нашите, щом е дошъл на джем-сешън. Ние, другите, току-що пристигащите, сме адски трезви. Алтернативно или ретроградно е да си в подобно състояние след тонове музика. „Тонове” като мярка за тежест, а не музикална терминология, квалитетна музика? Ама и то става. Ай, стига толкова глупости –„Наздраве!,” обявяват художественият директор на феста – басистът Стайко Стайков, бизнесменът- капитан Ангел Митев, Николай Ханджиев, по-известен като Стьопата.
Jim Beam тръгва с творческите спорове: периодите на Хърби Хенкок са в дъното на чашите. Няма как иначе на такова място. Фенлъщина... (Тя е до гроб.) За кой лейбъл е най-намахан талантът му – за Blue Note с пиесите "Watermelon Man" и "Cantaloupe Island", или пък за Columbia.... Забраненият фа диез, кода на тази тема, наздраве за следващата. Жаргонът? К'ва Тоника, какъв албум "Бургаски вечери", какви естради "Жребий" и "Бургаско момиче" (Не сме ли в Русе, все пак?) Подтекстът на "Water Of Love" (Дайър Стрейтс) е за любовна война, Jim Beam. "Jim Beam". "The Jack" на AC/DC... ами то е "трипер" на тежък пристанищен диалект (к'во друго да е "she’s got the jack"?) Jim Beam. Ципура със сини сливи и дървесни гъби. "Jim Beam"! Сочни к*рви са накачулили румънския китарен ас Атила Уайнбъргър. Той е член на сдружението и използва повода с Ивайло Крайчовски да побистрят евентуален концерт в София.
Хотел „Кристал”. Вода. Вода. Вода.
Фронтеро режат лентата на купона към втората вечер със ска. На фестивал е така–познатите мелодии винаги подобряват настроението и повдигат адреналина. Те са в задължителната програма. “Mamma Mia” (АББА), “No Woman No Cry” (Боб Марли), въобще веселба.
Достоен съпорт на проекта Бразилектро. Освен с блуса и рока, джазът винаги е бил на “ти” и с етно музиката. Особено пък напоследък, когато стиловият фюжън е закон за актуалност. Съществува обаче и друга логика – тая, даваща отпор на комерсиалния диктат на пазара, чартовете и парчета за еднократна употреба. Джаз и етно – при това на живо, плюс премерена електроника в обща сцена – запазиха гърбовете от удара на нездравите ветрове, отстоявайки своите качества, достойнства и идентичност. Маестро Живко Петров (пиано), Димитър Семов (барабани) и Павлета Семова (вокали) в успешен опит надвикаха олелията на имиджовата музика. С превъзходен прочит не само на парчета на Зуко 103 (Zuco 103), но и със собствени композиции. Павлета пя на португалски. През цялото време не можах да се отърся от усещането, че финият й силует е слязъл от плаката на традиционната фиеста за модърн блус в "Basil’s" бар на о. Мюстик, Карибите, до вилата на Дейвид Боуи. А Живко Петров е абсолютен цар освен на клавишите, и на аранжиментите. Брависимо!
Десертът е мултинационалният Блу Джазтет, воден от Венци Благоев. Никакво съмнение още в началото: ушите ще бъдат удивени освен от неговия тромпет, и от китарата на англичанина Джей Си Маршъл, и от кийборда на Олег Чали, руски евреин с достатъчна популярност на Балканите. За капак – ударните на Митко Димитров и...ъъъ... още няколко изненади... за по-нататък. Просто да не повярва човек, че това е формация на 30 часа и 3 репетиции. Но за големите музиканти – като тези в Летния театър на Русе, е необходим едничкият инструменти. Другото е собствената им идейност, която се превръща в обща идентичност.
Ясно е по какви причини Маршъл е нареден сред елита на Острова, защо е записвал с Рей Чарлс, Бен И. Кинг и Арета. Това къде 70-годишно чиче просто ПИПА струните, не ги дърпа и опъва, не ги гали, те сякаш се огъват под топлината на пръстите му. Духовите на Венци са влудяващо прекрасни, Митака дере кожи някъде отзад. Две дами украсяват шоуто като бекинг – Милица Гладнишка ("Basin Street Blues", и Марина Господинова (секси, секси, секси), а към тях се закачат струните на Маршъл ("This Masquerad", Джордж Бенсън), после хваща Олег, предава на барабанните палки... ето това е същински джем... В който Венци Благоев влиза със соло на... чайник. Щастливи сме да присъстваме на тази фиеста. (Потвърждава го и Господ - с огромна курешка, изстреляна от нощна чайка точно върху дясното рамо на бежовата ми риза. Какво от това, голяма работа, изгаганило се пиленцето).
00.03 часът, 28 юни, неделя
...Клавирът на Олег поема дълбоко въздух, въвежда в следващата пиеса. А тя е съвсем, съвсем сериозна. "B.R. Blues" ("Боби Русев блус"), Венци го е композирал преди... два часа. Личи си, че материалът е суров. И именно в това му е чарът – в откровението и истинските чувства, вградени в една идея, една хармония, една обич и една липса. Мелодията плува наоколо, без да порязва фантазиите, че Боби ще ни чака и тази вечер – както винаги, на джем в арт-клуба.
Той наистина беше там. Даже изпи повече от нас. Но от нашите чаши.
Коментари