В тъмнината се плъзна лъч по сцената.
Няколко акорда на още настройван инструмент. Плътният черен шоколадов глас на баса оттекна сред зала столинчата зала "България" снощи.
Рено-Гарсия Фонс (Renaud -Garcia Fons) и неговият „фламенко” квартет стояха пред очите ни, готови да ни пренасят през морета и океани, през пустини и зелени оазиси, за да ни покажат красотата на Юга чрез проекта „La Linea Del Sur”.
Емблематичният басист, наречен Паганини на контрабаса, се оказа страшно тих и мил човек. Застанал на сцената, прегърнал нежно тялото на инструмента, той прочете няколко думи, специално написани на български: „Добър вечер. Ние сме щастливи да свирим за пръв път в България”, а после допълни на английски (добре де, на френско-английски) – „сега нека да говорим с музика”.
Оттук нататък моят разказ за случилото се в залата е особено труден. Не защото нямам думи, а защото пъстрата палитра от звук, която се докосна до сърцето ми, се описва със слова много трудно. Може би и именно за това, че концертът представи само две композиции, които изпя Сабрина Ромеро. Всичко останало беше само инструментал ... или по-точно само емоции, облечени в звук и танц. Но нека все пак се опитам да пресъздам събитието поетапно.
Още с първата пиеса усетих как баса затуптя в пространството. Обемният му глас започна да наслагва звука, да надгражда и засилва пулса си. Залата беше тотално погълната в мрака и аз усетих как се отпускам в прегръдката му, обгърната от плътния саунд на баса. Тази композиция беше изцяло основана на онази богата палитра инструменти, които Рено-Гарсия Фонс е успял да събере в тялото на инструмента и неговите струни.
Концертът беше изграден на гръбнака на мистичната южняшка атмосфера. Плетеница от огнените звуци на Ориента и фламенко страстта. Ритъмът се задъхваше, усещах мощта и силата на акордите. Слушах и се пренасях из пустинни земи на смели войни, красиви и екзотични чернооки жени, огнени сърца, чест и борба. Някакси душата ми знаеше, че именно под този звук войни могат да превземат пясъчни замъци, пътешественици да откриват оазиси, черни лъскави коне да прекосяват пустини, огнен метал да се извива в саби.
Сабрина Ромеро излезе на сцената и запя. Гласът й беше сух и пустинен. Изгорен от болки, от страст, от надежди и любов. Онзи фламенко глас – красив и опасен, който те приласкава да бъдеш огнен и безразсъден, емоционален и смел. Знайната вокалистка представи две песни, после ритъмът я превзе и тя се понесе на сцената. А тялото стана инструмент. Танцът й разказваше истории, рисуваше сцени. Изпод всяка нейна крачка, от всяка грациозно отметната ръка се лееше толкова музика, колкото и от квартета до нея. Всяка струна на китарата и всяка нежна и романтична по френски нота от акордеон, напомяха за красотата на влюбени очи. Перкусиите пък навяваха мисли за ориенталски приказки и романтиката на залези над пустини. Басът свързваше всички усещания и ни пренасяше ту в едната сцена, ту в другата.
И двата биса на края ми бяха малко. Исках магично да се озова в Мароко или някъде из Андалусия (например) и да пия чай със залеза. Сега стоя още премръзнала от студа в София и си мисля, каква магична сила има музиката. Етно- джазът успява така да пресъздаде пейзажа пред очите ми, че за миг поне се намирам някъде далеч, някъде сред мечти, някъде в някоя приказка.
Очаквам екипа на "Джаз Плюс" да ни подготви съвсем скоро още порции магии, които да ни пренесат из необятния свят на ИСТИНСКАТА МУЗИКА.
Коментари