Вълшебство в компанията на Теодосий Спасов и симфоничен оркестър

Танго на кавал - световна премиера в деня на влюбените и на виното.

Никак не обичам арсенала от текущи епитети, които се раздават с лека ръка за щяло и нещяло - уникален, изключителен, невероятен. Обезценяват случаите, в които употребата им е наистина точна и на място. Както например когато става дума за Теодосий Спасов, скромният вълшебник не с магическа пръчка, а с кавал, който умее да докосва душата на инструмента си и не само да говори на езика на музиката. А да говори с музиката на нейния най-съкровен и - като всички велики неща, най-простичък език.

Дали ще развихря въображението и таланта си по теми от балкански народни песни, суфистки напеви или стогодишна аржентинска танго мелодия, изпод пръстите му винаги излиза чистата есенция на великолепието. На емоцията, на насладата, на онова ниво на съзнанието и духа, което се издига стъпки над всекидневното и нервно-насъщното. А с издигането си възвисява и нас.

С благ и кротък глас, с тънко-тънко чувство за хумор, пестеливо представяше Теодосий всяка от авторските си композиции, които изсвири с подкрепата на симфоничния оркестър под диригентството на Константин Илиевски на 14 февруари в зала "България". Единственото танго за вечерта беше откриващата пиеса по много популярното танго "Ел Чокло" на Анхел Вийолдо в аранжимент на Свилен Симеонов. Удивително доброто съчетание между така познатата мелодия и специфичния звук на кавала веднага пренесе пълната зала там, където остана до самия край на концерта - вълшебната вселена, в която колкото и страсти да се вихрят, доминираща е красотата и няма място за негативни емоции, дребни препирни и омраза. Разходката из нея вървеше с обичани и добре познати композиции като "Островът на козите", в която има полъх от слънчевите следобеди и живописните залези на "острова на козите" Капри, преплетени с мистичната красота на мелодията. Чухме устремната "Сей боб", нежната "Елено", връщащата в невинните години "Хвърчило", зареяла се високо в синьото небе с крехките детски хвърчила, наелектризиращата "Циганска песен" (по мотива на "Бел кон"), която развълнува цялата зала. "Огнен празник" беше вихрено потапяне в първичната сила на тайнството, с което празникът "Поклади" сияе в спомените, приказките и разказите - пламналите клади, огнените стрели, високият скок на пламъците, поне за нощ отблъснали надалеч непрогледния бездушен мрак. "Юнус Емре", почит към прочутия поет и мистик, открехна вратата към суфистката философия на хармонията, а "Цигански танц", който, по думите на Теодосий, можеше в този ден да се казва и "Циганска любов", бръкна с пронизителното си начало дълбоко в душата и след като бавно се разля до всяко кътче, се втурна в пъргаво, ритмично хоро. От онези, които сами карат краката да скачат.

Бурните аплодисменти не секнаха, докато музикантите не се върнаха за бис, и продължиха още дълго след това, но светлините в залата вече светваха (добронамерена препоръка към осветителя - да се сети следващия път да освети и солиста, срамота е, че всеки един от музикантите на оркестъра беше по-добре осветен от Теодосий). Вселената на Спасов обаче е вечна и трепти винаги на едно натискане на бутон в YouTube, на един билет за концерт, на един купен албум разстояние. И всяко изминаване на това разстояние е докосване до живителен извор, късче вълшебство, шепа красота.

За душата.

Снимка: Любка Баласова