"Един призрак (Gespenst, spectre) броди из Европа".
Призракът на Laibach.
Жива ли е словенската машина за политическо изкуство (или изкуствена политика, зависи в коя посока гледаш)? Това се чудя, влизайки в Sofia Live Club вчера. Обстановката е преднамерено буржоазна, за фон служи безвременен джаз и годината може да е всяка от няколко бъдещи и отминали десетилетки. Но виж ти, изненада: вечните масички и столчета, които обикновено превръщат клуба в бар, а не сцена, липсват. Мястото е свободно, изключая няколко редици столове, които, веднъж населени, ще служат като жив буфер и ограда между групата и тези, от които посмеят да куфеят. Хората са строителен материал, в крайна сметка.
Принципът, на който се разпределят местата, е концертно-демократичен, разбирай: кой превари, той завари. Точно както го обичаме.
Противно на очакванията, Laibach се позабавят. Дали заради това, че самите те са пристигнали със закъснение или понеже трябва да се качи нивото на напрежение и спирт в клуба – няма значение.
Но ето го и приповдигнатото интро за "Eurovision" и потъваме в пост-утопични, пост-антиутопични и далеч не по-статични визуализации на прекрасния стар свят. Тролват ни грубо със "Здравейте, Атина", но реакция почти няма, явно упойката действа. Маршовете на "Walk With Me" загатват танца с Laibach, който ни очаква за десерт. Лиричната "Americana" носи бургери и револвери.
Стандартно за Laibach, сетлистът е по калъп, а всяко движение е рутинно оркестрирано. Първата половина е запазена изцяло за парчета от "Spectre", преосмислени в нова подредба. От високопарното "We Are Millions Аnd Millions Аre One" през индустриалния поп на "Eat Liver!" до безмилостната поетичност на "Koran" и, разбира се, "The Whistleblowers".
"No History" е всепоглъщащо. Тежките думи се редуват с топ-гугъл резултати за жаби. Храна за размисъл и за французи. "Фрустрирахте ли се?", пита Milan Fras. Ако в клуба имаше място за мисъл, може би. Такова липсва и блажено кимаме в отрицание.
"Страхотна публика", "Невероятни сте", "Кажете хо-хо-хо" – концертните клишета вървят на запис, за да е по-явна гаврата. Казваме хо-хо-хо и Laibach се завръщат за втората половина от шоуто. Тя е по-брутална и ни връща в Laibach от 20-ти век, "Opus Dei", "Rekapitulacija" и прочее. Графиките, използвани при "Ti, Ki Izzivaš" ми смразяват кръвта почти буквално. Нещо все пак пробива, значи. Разхождаме се и по ранния 21-ви век с "B Machina", получаваме ваучер за кинокултура с кадри от филма "Iron Sky"...
На това място е сложно да си спомни човек какво беше усещането на пост-"Volk" концерта преди години в зала "Христо Ботев". Разликата е като "WAT" vs. "Spectre". Дори по-драстично - като KMFDM vs. Depeche Mode. Laibach на ниска сцена, в лъскавото като стъклен бонбон пространство напомнят на кукли, изскочили от извънгабаритна музикална кутия. Оловен войник и доминатрикс-барби (Mina Špiler) изкарват синтетични звуци и свръхчисти вокали със студийно качество, а провокацията се изпарява в бездруго леко потния въздух. Какво по-уместно спрямо анестетично-хедонистичната идеология на 21-ви век?
Преди биса има три кавъра: "Warme Lederhaut", "Ballad Оf A Thin Man" и "See That My Grave Is Kept Clean" – последната е на Blind Lemon Jefferson, но аз още не мога да изтрия образа на младия Дилън, който също я пее.
Диско бисът е аранжиран така, че да раздвижи кръвта и да излезеш с повишен заряд. Това и постига. Das Spiel ist aus, уж.
Краят на концерта не е край на консуматорския порив. Още. После пак. Но какви са тези бели страници в паметта на чисто новата партийна/ парти книжка? Laibach, поне на хартия, изискват от нас да отваряме не само ушите си, но и пространството между тях.
Ще.
Ама утре.
Снимки:на Албена Цолова-Бета- в секцията "Галерия".
Коментари