The Smile – голямата вълна


The Smile – голямата вълна

1497

Чаках с нетърпение концерта на The Smile и ще си призная: да, чаках го и заради историята, която стои зад музикантите.

Не бях само аз. Два часа преди началото на организирания от Fest Team концерт, вече имаше опашка пред входа. В очите на тези хора се виждаше вълнение и те бяха чакали отдавна това събитие. Това ме зарадва, защото в нашия свят на свръхизобилие можеш да си купиш каквото поискаш, да откриеш и най-неоткриваемата музика, но има едно нещо, което е отвъд това, и то се нарича ценност. Нещо, което е отвъд видимото, то е свързано със споделеност, с разбиране, свързано е и с преживяването. И тук се появяват нашите герои: Том Йорк, Джони Грийнууд от Рейдиохед и Том Скинър (Сонс ъф кемет). Със своята музика те създават такава ценност.

Важният пъзел на 90-те, важният музикален пъзел, създаден от последните големи групи в историята на рока, които вълнуваха и създаваха поколения от фенове, вече е съвсем раздробен. Сега се търси друго, отделните парченца – не общата картина. Тя се губи. В теченията и стиловете няма определен фокус, или ако го има, той е бутиков или нишов.

Помните ли големите музикални вълни от 90-те? Онези, които те заливат и трудно можеш да си поемеш въздух, защото бързаш да се насладиш и да хванеш следващата вълна. Такава вълна са Radiohead, част от голямата картина. Колко много емоции и преживявания  са свързани с тях – лични и общи – защото тогава нямаше купон без "Creep". Те едновременно бяха общи за всички ни, но бяха и много лични, сякаш казваха нещо на теб, обръщаха се към твоя свят. И така световете се множаха.

Текстовете на Том Йорк -  преди и сега, продължават да вълнуват и да докосват точно по този начин. Директно. Благодарение на тяхната абстрактност, лесно можеш да откриеш себе си, свободно можеш да направиш своите асоциации. Наместваш се в тях с лекота и се понасяш по вълните на експеримента. A The Smile умеят да експериментират чрез психеделичното си звучене, вокалите, които те изстрелват в орбита, китарите и барабаните, които те приземяват. Има нещо невротично в тази музика, което те държи буден. В нея има както бунт, така и разбиране, красота.

Струва ми се, че тук социалната нишка е доста важна – не случайно името на групата е свързана с поет, и то един от големите имена на английската поезия Тед Хюз. В хубавата музика винаги има и поезия, която ни дава възможност да се справяме с предизвикателства на съвременния свят. Нередностите могат да ни превърнат в бомба. Един от начините тази бомба да не избухне е музиката – тя взима взривоопасния материал и го превръща в творчество. И, хоп, вместо кръв и смърт има акорди и думи.

Започвам с тези лични мисли, защото те са свързани с The Smile, с музиката, която създават. А, ето, че докато разсъждавам, стадионът се е напълнил и на сцената вече пуска музика Джеймс Холден. Той е специален гост на групата по време на тазгодишните им концерти.  Публиката влиза и от колоните звучи Шуберт, боса нова, психеделик от 70-те, чуват се ориенталски ритми. Наистина необичайно посрещане. Може би съвсем естествено, имайки предвид еклектиката в The Smile. Всичко е като по часовник – точно в 9.0 5ч. на сцената се  качват нашите герои и концертът започва с едноименното парче от последния им албум "Wall Оf Eyes". Сцената е огромна и може да се гледа от всяко кътче на "Арена София", Столичен колодрум. Чисто символно, мястото е много подходящо за такъв концерт, който те главозамайва, сякаш препускаш с велосипед нагоре-надолу.

Това, което става на сцената е впечатляващо – сменят се китари, басове – свири се с лък на тях. Всичко това съчетано с изключителна прецизност. Ако човек затвори очи, може да си помисли, че на сцената има цял оркестър, а музикантите са само четирима. Заедно с обичайните заподозрени, почти във всяко парче, свири и Робърт Стилман – саксофон. Точните ритми, размазаните китари, повтарящите се рифове и откачените електроники стоят под гласа на Том Йорк, който като птица се извисява над тях.

Когато започна концертът беше светло, постепенно със залеза и светлинните ефекти от сцената се засилват. Светлините имат свой ритъм, който те ослепява и осветлява. Играта с видеата също е въздействаща. Отстрани и отгоре на сцената са поставени телевизионни квадрати, на които се виждат музикантите отблизо. Така можеш да следиш израженията на лицата и движението на ръцете, свирещи с отделеност и удоволствие.  Том Йорк танцува. Това е особен, вътрешен танц.

И концертът свърши. Ама, как така? Той започна само преди… два часа…

Отлетя.

След концерта споделяме преживяванията и впечатленията си. Една позната е довела дъщеря си, която е срещнала своя учител сред публиката, и той ѝ е казал, че утре може да си подремне в първите часове. Става ми хубаво от тези думи, защото те са доказателство за това как музиката ни обединява, независимо от възрастта и различията ни. Тя е тази вълна, по която мечтаем да се понесем. Заедно.

Сет лист:

Wall Оf Eyes
The Opposite
Speech Bubbles
A Hairdryer
Colours Fly
Skrting Оn Тhe Surface
Instant Psalm
Thin Thing
Don't Get Me Started
Friend Оf А Friend
Read Тhe Room
We Don't Know What Tomorrow Brings
Teleharmonic
Pana-Vision
Under Our Pillows
You Will Never Work In Television Again
Bending Hectic

Encore:

The Same
The Smoke
Feeling Pulled Apart By Horses (Thom Yorke song)

Снимка: Илиян Ружин/Fest Team

Още от Поп


Mysound.bg
Реклама

Галерия


Judas Priest - "Invincible Shield"

Видео


Албуми


Judas Priest - "Invincible Shield"

Точно 50 години след издаването на дебютния си албум, Judas Priest доказват на света, че за рока няма възраст....

Най-четени новини


виж всички