Всеки път, когато пиша за Канзас (Kansas), имам усещане за сътворяване на докторска дисертация в Сорбоната.
Това музикално явление ме напряга в умствен, чувствен и физически аспект.
Зала 1 на НДК е обидно рехава за събитие от такъв стандарт. Прави впечатление липсата на ученици и студенти. Много ясно защо – те са в двете крайности на музикалния вкус – от хард-ен-хеви до звуци за стомах и ханш, танцувани до и на маса. Възрастово публиката варира от 27 г. и 4 месеца до 63 г. и 10 месеца. Общо 2 000 души присъстват на концерта, осъществен от "Болкън Ентъртейнмънт Къмпъни" и радио Z-Rock.
Светлините угасват в 20.20 ч. Мощен наш рев с ръкопляскания като на опера. Петимата са на сцената. Прожектор осветява Дейвид Рагсдейл (David Ragsdale) с неговия антрацитен в цвят фрак без ръкави и цигулка с космически дизайн. Цигулката почти няма корпус. От нея стърчат предавател и статив за брада. Дейвид свири интро на "Magnum Opus". Много умен ход, който смълчава залата, прекратява аплодисментите и фокусира присъствието ни единствено върху музиката.
Гръмва китарата на Ричард Уилямс (Richard Williams) заедно с барабаните на шефа Фил Ихарт (Phill Eheart) и баса на Били Гриър (Billy Greer). Доминира оркестрово звучаща клавиатура на Стив Уолш (Steve Walsh). Залата се издува от прекрасен звук – много добре балансиран, детайлно чист като на домашно hi-fi и най-важното – плътен като тухла благодарение на баса и някои синтезаторни ниски тонове, които веят крачолите ми, а не ме бият в корема.
Гостите преливат без пауза в "Musikatto" и бясната фурия "Belexes". Били с очакваната игра на думи: "Добър вечер, София! Щастливи сме да бъдем отново тук. Добре дошли в (на) Канзас (Welcome to Kansas)". Свирят почти свързано "Point Of Known Return" и епиката "Song For America". Великолепието на цялостното им представяне е белязано от гласа на Стив Уолш. Подготвил е нови вокални партии, с които да се справя, но е много досадно, когато цвили истерично с фалцет.
Били: "Ние сме отново тук най-малко по две причини. Вие сте страхотна публика и заради вас идваме след три години почти по същото време с 3 дни разлика (предишният концерт беше на 23 юни 2008 - б.,а.). И второ – празнуваме 35-годишен юбилей на нашия албум "Leftoverture". Надявам се да се срещнем от другата страна". Той в Щатите ли ни кани, или намеква нещо?
Следва серия, от която сърцето ми издържа трудно. "On The Other Side", "Hold On" (Дейвид на китара вместо цигулка), "Dust In The Wind" и "The Wall". Тази група успява да постигне нещо върховно. Трогва ме със звук, виртуозност на свирене, сложност на композиции и бърка много дълбоко в душа и сърце. Апотеоз на висше музикално майсторство, сътворено през 70-е. Звучи актуално, все едно е сътворено вчера. Образците на 60-е и 70-е винаги са такива – безвременни.
"Dust In The Wind". Тази световноизвестна акустична балада ме връща във времена на младост и надежда. Въпреки нихилистичния си текст: "All we are is dust in the wind (каквито и да сме, прах на вятъра е)”, тя трогва залата като мил спомен. Дишам тежко с премрежен поглед и внимавам никой да не ме види.
Канзас вкарват концерта в симфоничната си сложност. "Cheyenne Anthem" (Били пее партията на Роби Стайнхард), "Miracles Out Of Nowhere" и "Icarus – Borne On The Wings Of Steel". Невероятно е как такава красива и сложна музика оживява в цялата си прелест пред нас. Това е Канзас!
Ритмичното "Portrait (He Knew)" изправя залата на крака. Еуфория. Изчезват. Чакаме ги кратко. "Fight Fire With Fire" и шедьовърът "Carry On Wayward Son" са достоен финал на един симфоничен концерт, изсвирен с много чувство като за пръв път.
Не знам дали скоро някоя група ще надмине високото ниво на магичното привличане с име Канзас.
Коментари