Да, без харизматичния Ноди Холдър на фронта (с цилиндър, висок колкото средно голям небостъргач)…
...но пък с вокалната помощ на твърде енергичния Мал Макнълти (Mal McNulty), известен и от (по-новия период на) сладките глемъро-глитъри Суит (Sweet).
Да, възрастта не е простила и на Слейд (Slade) (ама то на кого ли?!)
...но те изглеждат спокойни – с толкова евъргрийни в бурната си кариера, Слейд (или пък S.L.A.Y.E.D. – питай батко и татко) не могат да бъдат пенсионирани от мястото си в енциклопедиите (никой не може да им отнеме...)
Да, само двама оригинали от "онова време" - Дейв Хил (Dave Hill) (китари, вокал) и Дон Пауъл (Don Powell) (ударни),
но пък това е първата им поява в София (дебютираха с певеца Стив Уоли (Steve Whally) в Ловеч през 2006).
Да, обаче на никого не му пука (особено). Всички наоколо знаят, че ще получат това, заради което са тук: веселба и хитове, хитове и пак хитове! Първото "наздраве" преди голямата буря Sofia Rocks, която предстои да се разрази. Шеки (Sheky) и The Bloodrain вече са събрали първите посетители...)
Но по-звездно интро (саундчек) от този на Слейд, здраве му каже!
Вярно, за по-голяма част от феновете тези гости са обикновен съпорт; времеви отрязък, сгода да потърсят по-панорамен ъгъл към сцената на столичния стадион "Българска армия", да нагушат по няколко бири (докато опашките са рехави все още), да пуснат някой и друг есемес, да се щракнат за спомен.
Ама за останалите – онези с прошарените коси и внучета по раменете, появата на британците е още една сбъдната мечта. Детски спомен – жив. От онова мъртво време, когато "My Friend Stan" бе смръцафръцана в сборна плоча (тава) на "Балкантон" за "световна естрада", а никой от нас не знаеше все още, че "Ноди Холдър" е синоним за презерватив в ученическия жаргон… Палави капути. В пайета и ламе. С цилиндри и подметки-танкове, карирани боксерки ... Ей ги отсреща бойните старчета. Обект-мечта за гериатрията. За деменция не знам, но никаква криза на идентичността не юрка тези музиканти. Въпреки всичките тези разюздани над 4 декади участие в епицентъра на големия рок-ен-рол цирк! "Участие" ли казах?! Много се извинявам! Участие имат един особен джинс родни изпълнители, които си... ъ-ъ-ъ-ъ... изпълняват участието сред гъсти облаци от салфетки, на места, в чиито сервизни дори сапунът е мръсен. Групата срещу нас изнася концерти. Каквито е правила винаги. Айде да не потъвам в сантиментални спомени за Будапеща, горещото лето 1992-о.
Ма – ти да видиш!, Слейд нямат албум с нов материал от 24 години! Последният е "You Boyz Make Big Noize" от… 1987. Нищо – най-успешната (калкулирана по продажби на сингли) седемдесетарска банда от Острова може да се потупа по гърдите заради 23 "Топ 20" сингъла (17 тях последователни) и шест N 1 смаш хита. Това горе-долу е съдържанието на компилацията "Wall Of Sound"(1991), последната продукция, в която има и нови изпълнения. Само хитове предстои и ние да чуем/видим сега.
И какво излиза?! Че Слейд ще представят у нас своя "горещ, разбиващ и ултраактуален" албум! Така де, да взема и аз камертон от бомбената стилистика в рилийзите на който и да е от родните промоутъри. Които по този начин подчертават значимостта на последния диск на поканените от тях артисти. И които - за емоционална мерудия към голите факти, със щедър жест коват в края на всяко изречение по (минимум) три удивителни.
Слейд обаче наистина са удивителни.
Три пъти = !!!
И изненадващи. Може и изненадващо удивителни – те дори внезапно завиват от закования със сребърен, златен и платинен гвоздей репертоар за бързи потпури по последните си два чарттопъра – "Still The Same" и "That’s What The Friends Are For", скроени от подуцента Рой Томас Бейкър със съвсем стадионно звучене. Вмъкват ги – едва ли не тънкообидно, че не аплодираме по-шумно "горещите" им хитове, между "Look Wot You Dun" и "Far Far Away". Но то така се пробутват нови песни. Питайте който е да рок диджей! (Най-добре питайте Васко Громков – VaGro. Но след малко - първо да го снимам за спомен с фронтмена на Сигнал - Йордан Караджов). Парчета, които определяме като маниашки ("Genesis" и "Raven" например) от страна на Слейд няма. Занаятчийско изпипано решение.
А "Българска армия" вече е живнал. Въпреки тлъстата жега, публиката очевидно се забавлява. Най-малкото защото всички мелодии, идващи от сцената (от тонколоните – за невиждащите), изглеждат познати за публиката. "We'll Bring Тhe House Down", "Take Me Back 'ome", "Lock Up Your Daughters"... Звукът пропада. Слейд са съпортъри – нямат право на ударен саунд, нито на ефекти от прожекторите. Как иначе ще изгреят хедлайнърите, разсъждавам следварително (На Уайтснейк (Whitesnake).
Човекът, който менка бас китарата с цигулка (и обратно), е Джон Бери (John Berry). Дейв Хил дърпа без резки акорди и дисонантни тонове – те явно са останали насред "Донингтън" и "Рединг" миналия век... Китарата му наистина води. А гигът върви гладко (но не равно): "Coz I Luv You", "Run Runaway"... Бъбългъмът в блендата на Ноди леко липса, но само на заклетите фенове. Класиките от сцената припомнят – без техните автори да ексцентричничат излишно, отдавна известното: стойността на Слейд за рока (добре, де за глем рока) е наистина такава, каквато е златото като всеобщ еквивалент от благородните метали. Брей, бях забравил за превъзходната балада "Everyday". А групарите ще ни зарадват и с "My Oh My" (малко по-късно). Сега вършеят с "Mama Weer All Crazee Now", която отваря динамичен апетит за нафукания кавър "Get Down And Get With It" (Литъл Ричард).
Hell, still crazee after all these years... Yeaaahhh!
Леки мелодии със запомнящи се рефрени. В танцов ритъм. Точно това нареди Слейд сред най-големите.
Стари, но златни. Онези, които сбъднаха съдбата на (глем) рока.
А съдбата не е въпрос на късмет.
Тя е въпрос на избор.
Снимки на Мартин Цанков - в "Галерии".
Коментари