На 18 декември, малко след обявения начален час, пълната зала 1 на НДК жужеше в очакване на големия коледен концерт на Конча Буйка (Concha Buika) със София Симфониета оркестра.
За певицата с дълбокия дрезгав глас, който сякаш събира в себе си есенцията на суровото фламенко, това бе втори концерт в България след като през 2010 отново препълни същата зала.
По някое време на сцената заеха местата си музикантите от оркестъра, диригентът Антонио Куенса и пианистът Иван Мелон, а Буйка излезе с отривиста крачка, боса, в дълга вечерна рокля, застана зад микрофона и без да губи време в приветствия и обяснения, запя "Mi niña Lola". Наелектризиращата емоция, за която не стига само гласът, колкото и мощен да е той, търсеше своя отдушник и в жестовете и тялото на певицата. Въпреки че ще е преувеличено да се каже, че тя танцуваше, крехката ѝ фигура, рязко контрастираща с помитащата вокална лавина, бе като трепкащ проводник на страстта и чувствеността в песните. Не е нужно да разбираш текста, за да бъдеш разтърсен от историята, която тя разказва, да те прониже музиката и да те запрати в друго измерение, в което се живее искрено, категорично и без остатък.
"Misery", "Lascia ch'io pianga", "La falsa moneda", "Soledad" – песен след песен в мен се затвърждаваше убеждението, че въпреки изящната красота на оркестрацията и прецизното изпълнение на София Симфониета оркестра, въпреки плътната подложка, която аранжиментите създаваха за диамантения глас на Буйка, Конча всъщност няма нужда от толкова много инструменти зад гърба си, няма нужда от многопластовата сложност на мелодията, нито от мащабното звучене, което гласът ѝ с лекота на моменти надскачаше. Пианото на Мелон, може би перкусии, някой контрабас с топлия си махагон или пъргава фламенко китара, са по-добрият съпровод, по-естественият обков за това бижу. Да, поднесената ни трактовка беше интересна и красива, но нещо сякаш не беше на точното си място.
Абстрахирайки се от тези размишления, концертът продължаваше все така пестелив на думи от страна на Буйка, но още по-разхищаващ на емоции, с последвалите "Nostalgia", "Throw It Аway" и "Siboney", с по-веселата нотка на класическия си кубински ритъм.
После музикантите се поклониха и изглеждаше сякаш ще има антракт. Но не би, Буйка се завърна за "Ojos verdes", изпълнение, което започна акапела, след като го посвети на оркестъра и пя известно време обърната с лице към тях и с гръб към публиката (за което елегантно се извини). Това категорично бе кулминацията на вечерта – глас, глас и само глас, обгърнал в себе си цялата музика, напълно достатъчен за всички – и на сцената, и в залата, оголената струна на чувството, хвърлящ искри проводник между сърцето на певицата и притихналото от възхита голямо сърце на публиката.
И колкото и невероятно да изглежда, едва час след началото, концертът приключи с повторно изпълнение на "Mi niña Lola" и бурните аплодисменти в залата. Зимната нощ определено стана по-весела и пъстра, но някак си от само себе си се налага Конча да дойде отново, защото публиката иска още, още.
Този път може и без оркестър.
Снимки на Дара Кръстич - в секцията "Галерия".
Коментари