Estruna. Е глас.
Buenas noches – така посрещат пъстрата тълпа, която има-няма 40 минути се точи към местата си в столичната зала "България".
Така де, участници от Северна Европа няма, припомнят ни. Разбира се, че всичко ще е в темпо ларго. След кратко представяне на български и испански, на сцената като мънистена огърлица се нареждат момичетата и момчето от хор Нови български гласове. По едно алено цвеке грее в косите на девойките. Празникът е още по-голям, понеже техният диригент, Георги Петков, отбелязва днес рожден ден. С тях се появява и неповторимият фламенко певец Франсиско Хосе Арканхел Рамос. Потъваме в призрачна лилава светлина и хорът подема "Лале ли си, зюмбюл ли си", подкрепян за отделни куплети от Арканхел (на снимката вляво), който пее както на български, така и на испански. Освен че внася средиземноморски нюанс в балканското многогласие, той променя и емоционалната динамика на песента по начин, който изстрелва директно във филма.
Песента отприщва силни аплодисменти, каквито ще следват след всяко едно изпълнение за вечерта. На сцената излизат и останалите участници – китаристът Антонио Форчоне, перкусионистът Агустин Диасера, а Теодосий Спасов стои ухилен в края на сцената. Поради здравословни причини (спокойно, вече е добре), контрабасистът Гарсия-Фонс е заместен от енергичния Йелси Хередия и широката му усмивка.
Щом пръстите на Форчоне се плъзват по струните, все едно е заговорил с глас. И обратно, когато Арканхел запява отново, не мога да повярвам, че звукът идва от човешко гърло. Мелодията е толкова красноречива, че не е нужно да знаеш испански и да хващаш всяка дума. Смесването на неговия вокал с хора има особен ефект. Когато звучат само те и китарата, нещо се губи, сякаш се опитваш да видиш икона през воал. Намесата на певеца буквално издухва воала, а когато засвирят всички участници, ефектът е съкрушителен. Единствено дяволитият кавал успява да смекчи тежестта му. На сцената не танцува никой, но ако затвориш очи, пред погледа ти изникват развети поли с рошави от претриване подгъви.
Светлината се затопля когато Нови български гласове се оттеглят за малко. Липсата на много гласове помага на контрабаса да изпъкне повече в следващото парче. Заразително е удоволствието, с което Ередия и Форчоне опъват струните на инструментите си. Кавалът започва да палавничи и да се закача с китарата. Вече всички се усмихват.
"Gypsy Dreams" е изпята и изсвирена от китариста. Гласът му е земен и мек, с него се завръща, поне за кратко, усещането за гравитация и реалност, а скоро се завръща и хорът, този път с история за Никола, баш болярин. Изкарват и "Снощи съм минал, кузум Еленке", "Цвятко, чушка пиперлива" – всичките в някакви трансгранични аранжименти отвъд ограниченията на култура и епоха. Когато Арканхел се присъединява, темпото се забавя и песните сдобиват с допълнителна доза драматизъм.
Българските фолклорни мотиви са разнообразени от по-джазови и изчистени моменти, както когато остават само контрабас… и глас (е, и малко перкусии).
За финал е оставена най-умопомрачителната композиция, в която на приливи и отливи се включват и отдръпват инструменти и гласове. Лудост и радост се редуват с идилични моменти, в които аха-аха да забравим, че сме в зала. Толкова силна е илюзията, че си седим под звездите, а някой просто е изпитал нуждата да запее. Нечленоразделната красота на това изживяване плавно преминава в познатите думи на "Рофинка болна легнала"...
...Естествено, че имаше и бис. И цветя. И овации.
Но преди всичко, имаше дух.
Снимки на Мартин Цанков - в секцията "Галерия".
Коментари