Когато Ufomammut ти стъпи на ушите!

Първото изречение от подобни текстове е най-трудното, така че го пропускам и започвам направо с третото:

Интензифициралият се напоследък концертен рок ъндърграунд у нас позволи да отпратим женския месец и да приветстваме най-жестокия такъв с две съвсем уместни за това дуум банди. На 31 март в B-Side (малката зала) на столичния клуб Mixtape 5 свири италианската институция Ufomammut, предшествана от нашите пробиващи младежи Obsidian Sea.

Впрочем между двете групи няма нищо общо, освен структурата на състава (китарист, басист, барабанист) и етикета "дуум", който тук показва известната си семантична неопределеност. Тъкмо това обаче създаде предпоставка за доста вълшебна и ведра вечер. Определено успешна комбинация от страна на организаторите от Rawk‘n’Roll, празнуващи своя десети рожден ден. Рожден ден, но петнайсти, отбелязват и  Ufomammut, които продължават турнето си от 2013, честващо този юбилей.

Но по реда на нещата. След известно забавяне, след 21.00 ч., на сцената ненадейно изскачат Obsidian Sea. Хората вече имат едно издание, "Between Two Deserts" (2012), достатъчно познато и харесвано от софийската публика. Очевидно достатъчно познато и за самата група, която тази вечер (май за пръв път?) реши да не свири нищо от него, за да представи в цялост предстоящия си, вече почти изцяло записан следващ албум.

Obsidian Sea свирят класически дуум с пряко влияние от ранните Black Sabbath и редица неща от 70-те и ранните 80. И ако в първия албум, така да се каже, намигванията са в по-скоро хеви метъл посока (разбирайте епичен среднотемпов метъл), то тук забежките са в едни характерни и малко психарски блус извивки. "Прогресив" е малко стерилна дума за посоката, в която са поели, но парчетата звучат разчупено и органично. Причуват ми се рифове с блек метъл привкус. Блек метъл, разбира се, няма: вокалите на китариста Антон са едновременно енигматични и скланящи към подпяване. Самият той стои на сцената като нещо средно между трубадур от края на 60-те и Боби Либлинг от Pentagram. Басът на Ивайло е както винаги флуиден, а Божидар отново искрено се радва, налагайки барабаните и давайки енергична основа на всичко.

Групата се е сработила, на моменти импровизира. Създава атмосфера, която прави без значение появяващите се на места проблеми с озвучаването. Новите песни носят работни заглавия като "Sicilian Funeral" и "Red Fog". Финалът на последната е направо убийствен. Просто съм пръв на опашката за новия диск. Публиката ги изпраща като главна група и иска бис, но време няма.

Следва не твърде дълга пауза и към 22.00 ч. от сцената се надава вой и по екрана зад барабаните заиграват странни образи. Ufomammut излизат, почвайки навярно със "Superjunkhead" от първия си албум "Godlike Snake" (2000). Още тук се разбира, че няма да имаме работа с обичаен концерт. И при домашно слушане италианците звучат твърде особено, но на живо са смазващо тежки. Тук метафоричното значение на тези думи се измества към буквалното. И то не тежки в скучния смисъл на "брутални". Не – става дума за самия звук. Няма толкова плътно нещо.

Познати гости на различни авангардни европейски фестивали като например Roadburn, Ufomammut имат осем албума, в които еволюират от леко абстрактен дуум/стоунър/хардкор към нещо още по-абстрактно. "Абстрактно" е съвсем неуместна дума, защото музиката удря съвсем конкретно. Впрочем въздействието на италианците снема с бивни всяка теория, която разчита на формата в музиката. Тук силата е просто в качеството, в плътта на самия звук, в пулсацията, в шума. Затова и така трудно се пише. Еднообразни, прости рифове, надграждани с внимание, постепенно, и обграждани от всевъзможни ефекти.

Най-точното определение, което съм чувал: "Ами как звучат? – звучат точно както твърди странното им име, като UFOmammut: едновременно смазващо и космическо". А и някак неидентифицируемо. Звукът на баса при включването на определени ефекти е толкова плътен и многопластов, че на моменти се улавям в нелепа почуда защо изобщо се свири по друг начин. Вокалите на басиста Урло сe ползват твърде пестеливо и звучат като далечно ехо или възгласи някъде из несъзнаваното. Въпреки че басът изпълва почти цялата зала, място има и за мръсно, но ясно (оксиморон?) звучащата китара на Поя. Барабаните са хитро поставени малко по-слабо в микса и се чуват като отчетлив пулс. Прожекторът през цялото време излъчва образи върху ударника Вита и стоящия зад него екран – образи колкото конкретни: цвете, звезда, вятър, рокля..., толкова и завеяни. Точното клише тук е "психеделични". Тримата се занимават и с визуално изкуство и сами правят клиповете към всяка песен. Gesamtkunstwerk –  ако изразът не беше твърде префърцунен.

Както подобава на ретроспективно юбилейно турне, с песни са представени на практика всички албуми на групата. Думата "песен" тук е също условна – не само защото почти не се пее, а и защото отделните парчета се преливат едно в друго. Впрочем по подобен начин еволюират и албумите, които все повече приличат на монолитен запис, условно разделен на отделни тракове. Нещо, което кулминира в последните издания на бандата, двойния "Oro" (2012) – наименование, което доколкото разбирам играе с италианската дума за злато, латинската за отправям молитва и еврейската за светлина. От втората му част са и за мен гвоздеите на Уфомамутското представяне, "Sublime" и любимата ми "Sulphurdew". За финал, мрачния и енергичен хит "Stardog" от "Idolum" (2008) и още нещо и край.

Макар че гостите свириха към два часа, този концерт можеше да продължи още дълго.