Виж кой спечели книгата Година на Маймуната на Пати Смит

Поредното издание на рубриката "Спечели с MySound.bg" - този път с тазгодишната надпревара в любимата ви традиционна рубрика "Голямото лятно четене", приключи славно и при повишен интерес от ваша страна.

Предложението този път беше от нашите приятели в издателство "Лист", в чийто каталог се появи книгата "Година на Маймуната" на Пати Смит (Patti Smith), популярна и като  
"кръстницата на пънк рока". Двама от вас получиха уникалната възможност да се сдобият с луксозната творба с твърди корици. Имената на късметлиите бяха изтеглени на
принципа на томболата сред всички, дали правилен и навременен отговор на въпроса:

На кого е посветен двойният концертен албум на Пати Смит "The Coral Sea" (2008)?

Вярното е: Робърт Мейпълторп

Честито на Тонка Белова и Вилян Миков

Пати Смит е американска певица, поетеса, художничка, визуална артистка и публицистка, автор на девет книга, сред които сборника с поетична проза "Пасирам облаците",  както и на два автобиографични романа - "Просто деца" и "M Train". През 2005 г. френското министерство на културата връчва на Пати Смит титлата Командир на френския орден за изкуство и литература. С "Просто деца" (Just Kids) печели Националната награда за литература през 2010-а. Въведена е в Залата на славата на рок-ен-рола през 2007 година.

Смит издава "The Coral Sea" през 1996 година в знак на почит към своя приятел и сподвижник, фотографа Робърт Мейпълторп, който почина от СПИН през 1989 година. Днес двамата са смятани за едни от най-влиятелните творци на 70-те. Произведенията на Мейпълторп отбелязват рекордни цени на аукционите, а снимките с хомосексуална и садистична насоченост продължават да шокират зрителите.

Пати Смит става известна през 70-те години с революционния начин, по който свързва поезия и рок. Издава дванайсет албума, сред които "Horses", провъзгласен от списание Rolling Stone за един от стоте най-добри албума на всички времена. "Година на Маймуната" е посветена на 2016 г., важна година в живота на ъндърграунд иконата и американската политика - Смит навършва 70 години, а победата на американските избори е спечелена от Доналд Тръмп, предвещаваща нова ера. Творбата съдържа събития от живота на Пати Смит, сред които от трагичната загуба на близък, до реакцията ѝ към победата на Тръмп. Преводът е на Надежда Радулова. Книгата излезе с твърди корици, а автор на дизайна е Милена Вълнарова.

ГНМ 2016

    Имаше поща точно срещу хотела. Опаковах последните си вещи и ги изпратих в Ню Йорк, после отидох пеша до другия край на града, на територията на Джак Керуак. Минавайки през Чайнатаун* ненадейно се сблъсках с подготовката за Лунната нова година, Годината на маймуната. Късчета цветна хартия падаха от небето, малки квадратчета с отпечатано в червено маймунско лице. Парад 27. Със сигурност щеше да е грандиозно, но дотогава щях отдавна да съм си тръгнала. Странно как напуснах Сан Франциско в навечерието на една нова година и си тръгнах отново в навечерието на друга. Усещах гравитационното привличане към дома, което, когато се заседя у дома твърде дълго, се превръща в гравитационно привличане към друго място.
    Пейката с трите мъдри маймуни беше свободна. Поседях няколко минути да се успокоя, тъй като тържествата ме бяха изненадали. Спомням си как като дете стоях в парка с чичо ми пред подобно изображение на трите маймуни. Коя маймуна би предпочела да бъдеш? – попита той. Тази, която не вижда, не говори или не чува зло? Прилоша ми от страх да не направя грешния избор.
    Намерих странична улица извън периметъра. Кнедли за вкъщи. Две маси, покрити с жълта мушама. Без меню. Седнах и зачаках. Момче с кръгло лице и по пижама се появи с чаша чай и кошничка с кнедли на пара, после изчезна зад перде на розови и зелени цветя. Поседях известно време, чудейки се какво да правя по-нататък, и накрая реших да последвам импулса, който надделее над другите. С други думи, печелившия импулс. Чаят беше студен и внезапно се почувствах изолирана в този странен ресторант. Пресиленото ми усещане ескалира, докато не се почувствах сякаш хваната в силово поле, като жител на града в бутилка Кандор от старите комикси за Супермен.
    Чух поредица от пиратки да гърмят на няколко улици от мен. Годината на маймуната беше започнала и аз изобщо не знаех как ще се развие. Майка ми беше родена през 1920-а, годината на металната маймуна, и заключих, че кръвта ѝ сигурно ще ме пази. Момчето така и не се върна, затова оставих някакви пари на масата, промъкнах се през невидимата бариера и се върнах пеша от Чайнатаун до Джапантаун, обратно в хотела.
    Разпръснах малкото си вещи на леглото: фотоапарата ми с напукан мях, лична карта, тетрадка, химикалка, умрял телефон и малко пари. Реших да се върна вкъщи, но не веднага. Използвах хотелския телефон и се обадих на поета, дал ми едно черно палто, любимо палто, което бях изгубила.
    - Може ли да дойда при теб за известно време, Рей?
    - Разбира се – каза той без колебание – можеш да спиш в кафенето ми. Правя зелено кафе.
    Ядох закуска в японски стил в продълговата лакирана кутия, после освободих стаята. Старото пиколо, разквартирувано там от години, ме попита кога ще се върна.
    - Скоро предполагам, когато ми излезе друга работа.
- Ще бъде различно – каза той печално. – Край с японските стаи.
    - Но това винаги е било хотел в японски стил – запротестирах.
    - Нещата се променят – каза той, когато се пъхнах в таксито.
    Полетът до Ту́сон беше два часа и единайсет минути. Рей ме чакаше.
    - Къде беше? – попита той.
    - О, наоколо. Санта Крус. Сан Диего. Ти къде беше?
    - Да купувам кафе в Гватемала. После в пустинята. Опитах се да ти се обадя – каза той, присвивайки очи.
    - Не получих съобщението – казах малко извинително. – Телефонът ми всъщност от доста време е умрял.
    - Не този тип съобщение – каза той.
    - А, да – засмях се. – Е, тук съм, така че вероятно съм го получила.
    Той затвори кафенето, приготви ни супа с царевица и юка, после разви една рогозка и ми направи легло. Познавахме се  отдавна, бяхме пътували заедно до сурови места и можехме лесно да се нагодим към рутината на другия. Обзаведе ме с работна маса и детска лампа с нарисуван на абажура водопад, който сякаш течеше, когато лампата се включи. Късно вечерта слушахме Мария Калас и Алан Хованес, и Пейвмънт. Той играеше шах на компютъра си, а аз разглеждах книгите, наредени на рафтовете му, между тях "Кантосите" на Паунд, събраните съчинения на Рудолф Щайнер и дебел том по евклидова геометрия, който извадих. Беше обилно илюстрирана книга, която изобщо не разбирах, но се опитах да я оставя се пропие в мен.
    - Изгубих палтото ти – казах му. - Черното, което ми беше дал на рождения ми ден.
    - Ще се върне – каза той.
    - И ако не се върне?
    - Значи ще те посрещне в отвъдното.
    Усмихнах се и се почувствах необичайно успокоена. Не споменах нищо за хартийките или за изчезналите, деца или за Ърнест. Сякаш вече бях сменила кожата си от онези дни. Говорихме си за Санди обаче, както и за много отишли си приятели, оживени от взаимното чувство. След няколко дни той трябваше да замине. Не знам кога ще се върна, каза, но ти остани колкото искаш. Зареди телефона ми и ми показа как да използвам радиото му на къси вълни. Разчовърках го малко и го настроих на канала на Грейтфул Дед.
    Все още беше тъмно и Джери пееше "Palm Sunday". Беше ми студено и потърсих одеяло в гардероба. Намерих един "Пенделтън" в мръсно бяло и, когато го изтръсках, нещо изпадна от гънките. Щом се наведох да го вдигна, лъч лунна светлина се стрелна през прозореца. Беше смачкана хартийка "Сникърз", грешния цвят, неправилно написано, без следи от шоколад. От любопитство прерових гардероба за друга такава и намерих картонена кутия, запечатана хлабаво с опаковъчно тиксо. Цял кашон със стотици чисто нови хартийки. Пъхнах няколко в джоба си, залепих отново кутията и излязох навън да погледна луната, голям ярък пай в небето.
    Повторих си разговора ни. Опитах се да ти се обадя. Знам, че наистина го бе направил. Беше нашата телепатична връзка. Припомних си местата, на които бяхме ходили заедно: Хавана, Кингстън, Камбоджа, остров Рождество, Виетнам. Бяхме намерили Ленинския поток, където се е къпал Хо Ши Мин. В Пном Пен бях покрита с пиявици, когато се оказахме в капана на наводнените улици. Стоях трепереща до мивката в хотела, докато Рей спокойно ги махаше. Спомних си как едно слонче, окичено с цветя, излезе от гъстата джунгла в Ангкор Ват. Фотоапаратът ми беше у мен и го последвах сама. Когато се върнах, го намерих седнал на широката веранда на един от храмовете, наобиколен от деца. Той им пееше, а слънцето беше като ореол около дългата му коса. Веднага се сетих за Светото Писание – Оставете децата да дохождат при Мене. Той ме погледна и се усмихна. Чух смях, дрънчащи звънчета, боси крака по стъпалата на храма. Всичко беше толкова близо, слънчевите лъчи, сладостта, усещането за едно завинаги изгубено време.

* Китайският квартал в Сан Франциско. – Бeл. пр.