Финландия е вероятно страната с най-голям брой метъл групи на глава от населението. От мелодичен пауър до блек и дет метъл – едва ли има жанр, за който човек да се сети и в който да няма някое голямо финландско име. А талантът и професионализмът на финландската сцена действат като магнит за феновете на тежката музика.
Това може би обяснява големия интерес не само към легендарните Аморфис (Amorphis), но и към техните сънародници, подгряващите групи Аморал (Amoral) и Бифор Дъ Даун (Before The Dawn), на концерта, организиран от "Тангра Мега Рок" в столичния клуб Blue Box в навечерието на Вси Светии – 30 октомври. Честно казано, бях изненадан, когато разбрах, че дни преди събитието билетите вече са били разпродадени и дори се чудех дали не е някакъв маркетингов трик, докато не видях как финландският магнит действително е привлякъл толкова много метъл почитатели, че в бившия киносалон не остана място дори фаса да си хвърлиш (последното е само образно казано – аз не пуша, а и за един фас винаги се намира място).
Концертът започна точно в предвиденото време (20.00 ч.), а добрата организация беше позволила на феновете своевременно да изпълнят залата с телата и очакването си, така че щом момчетата от Хелзинки - Аморал, стъпиха на сцената, ги посрещна мощен поздрав от българската публика.
Когато през 2008, след третия си албум “Reptile Ride” (2007), групата обяви, че взима за вокал Ари Койвунен, който година по-рано спечели финския "Мюзик Айдъл", това беше свързано с рязък стилов обрат в музиката им и те преминаха от техничарски дет към мелодичен пауър метъл. Въпреки доброто качество на последвалия “Show Your Colors” (2009), много от предишните почитатели бяха разочаровани. На концерта обаче, наред с хитови парчета от последния албум като “Gave Up Easy”, “Song For The Stubborn”, “Year Of The Suckerpunch”, “Release” или “Sex N’Satan”, по време на които Ари Койвунен показа съвършенството, с което може да пее от хард рок през класически хеви до спийд пауър вокални партии, бяха изпълнени и две песни от “Reptile Ride” – “Pusher” и “Hang Me High”, с които Аморал доказаха, че не се срамуват от миналото си. А младият вокалист демонстрира удивително умение и в сферата на дет ревовете и крясъците. Ще ми се да отбележа и прекрасно премерените, бързи, точни, тежки и сложни барабанени партии на Юхана Карлсон, защото ми се струва, че половината от енергията на групата, без това да е показно, идва тъкмо от него.
Точно четиридесет минути на сцената, точно осем парчета и Аморал отстъпиха арената на Бифор Дъ Даун, чийто модерен мелодичен дет с редуващи се ревящи (Туомас Сауконен) и чисти (Ларс Айкинд) вокали, ако и да отстъпваше може би в технично отношение на предишната група, създаваше много по-единна атмосфера – мрачна, тежка и агресивно тъжна. Бандата наблегна повече на песните от последните си два албума – “Deadlight” (2007) и “Soundscape Of Silence” (2008), но момчетата изпълниха по нещо и от първите си три проекта. За съжаление още на второто парче – “Faithless” от “Deadlight” – се забеляза, че соло китарата на Юхо Рейхе глъхне и така беше докрая. На четвъртата песен пък (поради причини, които ще станат ясни в края на това изречение, не съм сигурен коя е тя, но предполагам, че беше “Disappear” от “The Ghost”, 2006) звукът се скапа тотално и почти до финала на песента не се чуваше водещият глас на Туомас Сауконен. Междувременно светлините се движеха по толкова наивен и неуместен в повечето случаи начин, че ако се забележеше, щеше да предизвика нежелани усмивки.
Въпреки всички тези проблеми обаче, докато се редяха “Dying Sun”, “Exile”, “Monsters”, “Morning Sun”, “Scar”, “My Darkness”, меланхолията и яростта неумолимо проникваха във всеки кът на залата и разтърсваха публиката. Клубът позволи и изключително близък контакт с феновете – за баладичното начало на “My Room” (от “4:17 AM”, 2004) Туомас Сауконен седна на ръба на сцената и на по-малко от ръка разстояние от слушателите китарата му започна да разстила носталгичните си тонове, докато Ларс Айкинд – останал сам с баса си на сцената – запя “Step inside into my room...” и сякаш наистина всички бяха поканени и се озоваха в интимното пространство на музикантите.
Две песни по-късно, с “Deadsong” от “Deadlight”, след общо 12 парчета и 55 минути, Бифор Дъ Даун слязоха от сцената и оставиха феновете с надеждата пак да се срещнат.
Едва петнадесетина минути продължи подготовката за изпълнението на Аморфис. Но за това време ясно се усети все пак кого са дошли да чуят хората. Несекващите скандирания на името на финландската легендарна група със сигурност са зарадвали членовете й, които се появиха пълни с енергия и настроение. Както може да се предположи, на турне, представящо последния им албум “Skyforger” (2009) и наречено “Forging European Tour”, бяха изпълнени най-много песни именно от този албум – от откриващите “Silver Bride” и “Sampo” през “Majestic Beast” и “From The Heaven Of My Heart” до “Sky Is Mine”. Между тези парчета обаче Аморфис успяха да се разходят из цялото си богато на идеи и разнообразно творчество, като се върнаха дори и към първия си албум “The Karelian Isthmus” (1992) със “Sign From The North Side”, което беше изсвирено първо по време на биса.
Навремето забелязах групата и започнах да я слушам, като и много други хора, предполагам, с “Tales From The Thousand Lakes” (1994). Несъмнено този албум и последвалият го “Elegy” (1996) бяха произведенията, които ги направиха световно известни. Затова и с очакване, и с радост, бяха посрещнати както "The Castaway” и “Black Winter Day”, така и китката от “Elegy”, започваща с “Against Widows” и преминаваща през “Cares”, “On Rich And Poor” и “Better Unborn”. И не е учудващо, че ако “Black Winter Day” беше избрана от бандата да приключи официалната част от концерта преди бисовете, то един от най-великите хитове от 1996 беше предопределен да завърши вечерта – последният бис, припяван през цялото време от развълнуваната публика, беше “My Kantele”.
Час и половина продължи шоуто. През цялото време фронтменът Томи Йоутсен, с раста до кръста, неуморно преминаваше от чисти и чувствени вокали към рев, който сякаш не идеше от покритото му с татуировки тяло, а като че изпод земята, от дълбочини, които вече не са човешки. Докато пееше изброените по-горе парчета, както и “Towards And Against”, “The Smoke”, “Alone”, “Silent Waters” и “House Of Sleep”, той неспирно заразяваше с ентусиазъм феновете. Те пък използваха всеки мелодичен риф, за да се включат хорово (използвам повода да отбележа – удивително вярно пеят феновете в България; хе-хе, браво на нас!) и настроението, което излъчваше както той, така и цялата група, не се промени дори и при дребните проблеми, които се появиха по едно време с микрофона му.
Струва ми се, че от 2005, когато Йоутсен се присъедини към Аморфис, групата преживява нещо като ренесанс и това се разпознава не само по качеството на албумите, но и по реакцията на феновете. Преди време бях чел на страницата на Сантери Калио, клавирист на групата от 1999, че счита за най-успешно шоу на групата концерта й в София от 2007 (когато бяха тук по повод на 20-годишнината на "Nuclear Blast").
След вчерашния концерт вероятно не само той, но и останалите членове, биха могли да посочат датата 30 октоври 2009 и изявата им в „Blue Box”. Защото успехът на едно шоу е магията, която се създава на едно място и в едно ограничено време между хората, които присъстват. Но която и след като всичко е приключило, продължава да ги държи и да ги привлича все по-силно към групата-магьосник, както магнитът привлича метал.
А вчера в „Blue Box” имаше магия, много магия, много древна финска магия.
Ти също можеш да се докоснеш до нея със снимките на Елена Ненкова в секцията ни "Галерии".
Коментари