Наричат Диолинда (Deolinda) „свежото лице на фадото”.
Това не е съвсем вярно, защото групата не изпълнява традиционно фадо. Затова, ако във вечерта на 11 юни сте очаквали в зала „България” да чуете нещо познато – за щастие напоследък и у нас започнаха да гостуват именити фадо изпълнители – със сигурност сте останали изненадани.
Фадо само по себе си е чудна музика. Без да разбираш и дума португалски и без да знаеш почти нищо за страната, се пренасяш на улиците на Лисабон още с първите акорди на песента. Чувството така се е вкопчило в мелодията и изпяването, че преодолява без усилие разстояния, различия и култури.
Също така без да разбираш и дума португалски, разбираш песните на Диолинда. Те са пъстри, те са фадо, морна, смях, закачки, малко тъга и отново – вкопчено в мелодията и изпяването, силно чувство. Ужасно заразително.
Сцената в зала „България” е ярко осветена. Излизат музикантите – двамата братя китаристи Педро да Силва Мартинс и Луис Жозе Мартинс и контрабасистът Жозе Педро Лейтау, който е съпруг на певицата Ана Бакаляу. Когато се появява и тя - в пъстра рокля, в стила на португалска носия, вече е ясно, че няма да слушаме чисто фадо. Няма я португалската китара, тъмните дрехи, приглушената светлина.
Диолинда е измислена героиня, която живее с котките си и златната си рибка, наблюдава света през прозорците си. "Нашите песни са за нейния живот”, обяснява Ана. И започва да пее.
Веднага става ясно, че тя не може да стои дълго на едно място. Изражението й, жестовете й, движенията й разказват историята на песента и дори да не е обяснила на английски преди това за какво става дума, не е трудно да отгатнеш. Без да знаеш и дума португалски, усещаш хумора, закачката, понякога тъгата.
"Ние все пак сме португалци, не може без нещо тъжно", уточнява вокалистката за песента "Clandestino", в която се говори, разбира се, за любов. Преди това е имало много весели песни – като тази за усмивката и дори за човека, който седи по цял ден зад компютъра ("Um Contra О Outro"). Единствено три композиции са повече в духа на традиционното фадо и за тях Ана застава зад китаристите, както – обяснява тя – е типично да се изпълнява фадо.
Този път присъстващите имат за задача да изпеят цяла фраза, която прелива в сбогуване с музикантите.
Диолинда е нещо, което не се чува и вижда всеки ден. Музикалният експеримент в забавни дрешки, радостта от музиката, смелостта да излезеш от рамките на традицията и създаваш нещо ново, без да я отречеш. Неизменна радост от живота, която предаваш на всеки, който чуе песните ти. Трудно е да повярваш, че музика, вдъхновена от фадо, издигнало на пиедестал тъгата, може да всява толкова радост и веселие. Но всичко, което правят Диолинда, отвръща – защо не?
И след този прекрасен, вдъхновяващ концерт, си мислиш - наистина, защо не?
Коментари