Великолепен концерт с елементи на приземяване. Такава диагноза бих могла да напиша за вечерта на 11 ноември, когато британците Anathema в съкратен състав дойдоха в зала "България" за концерт, последна дата от акустичното им турне. Обиколка, започнала през пролетта с концерти в европейски катедрали, прекъсвано от фестивални участия и други концерти, навлязла в същинската си фаза през октомври от Нова Зеландия отново в Европа с доста сгъстен график.
Акустичен сет в катедрала - оригинална идея (особено за група с такова име), която завишава много очакванията, заедно със спомените от предишните три концерта на британците на родна почва (два в София и един в Пловдив).
Не се научиха обаче някои хора, че зала "България" не е зала "Христо Ботев", "Фестивална", нито която и да е от другите безумни конструкции, изпълняващи по съвместителство и неволя функциите на концертно пространство. Не че е успокоение, но част и от публиката на строго класически концерти от доста време е също толкова неадекватна в съобразяването с пространството на хората около себе си и хората на сцената. Диплянки ли трябва да се раздават на входа, с обяснения кога да НЕ ръкопляскаш, обучителни курсове ли да се организират, не знам. Но да се налага музикантите да приканят залата да пази малко тишина, за да си запише Дани луупа чисто, или пък да се съсипва ефирния финал на някое парче, изграден с такава деликатност от Лий Дъглас, е жалко, много жалко. За хората, които си мислят, че няма проблем да си говорят на висок глас, докато музиката звучи, сякаш са в бар с фоново озвучаване за настроение, няма да казвам нищо, че изпадам в тих бяс, като се сетя как съсипват преживяването на останалите, които се намират на сантиметри от тях и не могат да мръднат (нали се сещате, зала със седящи места, която скърца, пука и кънти и при най-малката стъпка. Рисковете на великолепната акустика).
Щеше ми се да можех да приключа дотук с негативните моменти от вечерта, но ще се наложи да продължа с осветлението, дело на самата група, което нахално бъркаше в очите на хората на партера и бе толкова настойчиво, че просто не можеш да го игнорираш и да си гледаш кефа. А най-неприятна може би беше осезаемата умора на групата. "Преди да започнем, ми се искаше единствено да си легна и да спя поне 12 часа" - сподели Дани Кавана. Допълни, разбира се, че щом стъпил веднъж на сцената и го заляла енергията на публиката, умората се изпарила и това вероятно е така, но само донякъде - усещаше се все още в поведението най-вече на двамата братя, особено в сприхавостта на моменти при Винсънт. "Ако си мислите, че животът ни е лъскав и великолепен, много се лъжете", опита да се пошегува Дани. Аха, живи да ги ожалиш, все едно аз съм им редила последните три дати от турнето да са без ден почивка. А местата да са на хиляди километри разстояние едно от друго.
В този ред на мисли, а и във всякакъв друг, Лий е ангел, а Дани е гений. Тази вечер представиха парчета предимно от последните си три албума ("We're Here Because We're Here" (2010), "Weather Systems" (2012) и "Distant Satellites" (2014), няколко кавъра и три по-стари пиеси (нищо от дуум годините, разбира се). Най-много, естествено, бяха композициите от последния албум - от отварящата "The Lost Song, Part 2" през "Ariel" и "Anathema" до едноименната "Distant Satellites", сгушена уютно между два кавъра, изненадващи всеки по своему. След сравнително стандартния "Glory Box" на Portishead, в който обаче Лий блестеше несравнимо, последва чудесна изненада с "Big Love" на Fleetwood Mac, изпълнена самостоятелно от Дани. След нея - "Wish You Were Here" на Pink Floyd, която, колкото и да обичам, не беше най-доброто, което чухме тази вечер. Дотук - все английски групи и ако се питате дали британците Анатема правят кавъри само на свои сънародници, отговорът е "не", известни са техни интерпретации на Nirvana, Metallica и Slayer например, но британските парчета са определено мнозинство.
Такова беше и следващото след "Distant Satellites" - запознатите със сетлиста от предишните дати се надяваха на "With Оr Without You" на U2, но получиха великолепна интерпретация на "Tomorrow Never Knows", заедно с почитта на групата към съгражданите им от Ливърпул, където, според Дани, "Бийтълс са религия". Последваха две бижута от по-ранните албуми - "A Natural Disaster" и "Fragile Dreams", които всъщност бяха истинският финал на концерта, тъй като сравнително класическият за това турне завършек с "Another Brick In The Wall, Part 2" можеше спокойно да бъде пропуснат. На "Natural Disaster" Винсънт попита същото, което и преди две години в "Модерен театър" - "Колко от вас бяха на концерта в Пловдив?" и подкани да извадим телефоните, за да може, щом светлините в залата угаснат напълно, да пламнат стотиците звезди сред публиката. Някога това ставаше със запалки, сега с екрани и фенерчета на мобилни телефони - не е важно изразното средство, а емоцията. Фееричната картина на трептящи от движението на ръката светлинки, осветили лицата на тримата на сцената, е много силна метафора, която Анатема поставят в съвършен контекст. Въпреки всички дребни "камъчета в обувката", заради които концертът не се доближава до онзи в Античния театър в Пловдив, който дълго ще се помни и от феновете и от групата, преживяното в зала "България" все пак беше толкова вълшебно, че да превърне ноемврийската топла нощ в истинска приказка.
Емоция, съблечена от всякакви условности, открити души, на ръба на болката, преливащи от любов. Разтърсващо откровение, портал към свят, който е толкова нереален, че можеш да се чувстваш единствено истински. Светла пътека между познатото и непознатото, пътуване, в което редом с очакваното, откриваш неочаквано - това и още много лични интерпретации е всеки концерт на Анатема. Това кара хората да идват в залите отново и отново - споделеността на онази вътрешна тиха лудост, която иначе грее само дълбоко в очите, но се излива в музика при всяко докосване на струните. Струните на китарата или на душата - няма значение.
Защото Анатема свирят направо на струните на вселената.
Снимка: Eлена Нeнкова
Коментари