АндерсЪнови приказки от Джетро Тъл в София

Решението на Йън Андерсън, неуморимият фронтмен на Джетро Тъл (Jethro Tull), да отдаде поклон пред неувяхващите класики на своята група безспорно е достойно за уважение.

Но също така вероятно е породено и от желанието му да се потопи още веднъж (може би за последно?) в златното време на 70-години/края на 60-те, когато формацията започва своята дейност. Период на небивала музикална активност, изблик на таланти, преплитане на нови и стари стилове и много артистичност, поезия и чувственост.

Е, тези които бяхме в зала 1 на НДК на 17 октомври, също успяхме да усетим духа на ОНОВА време. Някои да си го припомнят, други като мен - още веднъж да се уверят, че това са може би най-иновативните години на рок музиката, когато тя се среща и с други форми на музикалното изкуство. Йън беше подредил шоуто по характерния за него закачлив начин и в този смисъл за мен то беше малко по-интересно в сравнение с иначе прекрасния му концерт в Античния театър в Пловдив преди две години, когато той представяше отново най-доброто от Джетро Тъл. Записаните и пускани от екрана стари и класически членове на групата, които отправяха своите пожелания и изразяваха желания за музикални подаръци, разнообразяваха концерта и спомагаха за засилване на носталгичното усещане за връщане в отминалите времена… Кои бяха те ли? Ами като започнем от емблематичния басист Джефри Хамънд, преминем през един от първите барабанисти на Джетро, Клайв Бър, стигнем до Джон Евън, пианист и кийбордист в най-класическите албуми на бандата, и свършим с Тони Айоми от Блек Сабат, който в един кратък период замества първоначалния китарист Мик Ейбрахамс. Пожеланията обаче не бяха само от тях – други поколения музиканти, повлияни от творчеството на Тъл, също изразяваха своето преклонение пред мистър Андерсън и компания  и си "поръчваха" любими композиции за изпълнение. Кой е израснал с музиката на Джетро и е повлиян от нея? На първо място Стив Харис от Айрън Мейдън, но също Джо Елиът (Деф Лепърд) и ... Слаш, поискал неувяхващия, както се изрази той, "рок-ен-рол" "Aqualung". Като споменах тази наистина емблематична композиция, намирам за редно и да се поразходим из сет листа на Андерсън и компания в НДК. Носталгията на фронтмена явно е доста силна наистина, защото концертът започна с много ранните пасторални фолк и блус парчета "My Sunday Feeling", много обичаната от мен "Love Story" и посветената още тогава на Джефри Хамънд "Song For Jeffrey". След това – класически блус само за китара и хармоника -  дует между Андерсън и неговия верен спътник от последните години, немския китарист Флориан Опале, "Some Day The sun Won`t Shine For You", последвана от "Dharma For One", едновременно уважение към таланта на Клайв Бър и възможност за сегашния невероятен дръмър от групата Скот Хамънд  да изяви за пореден път своя талант. Междувременно на екрана се появи Джо Бонамаса, а Йън Андерсън направи шеговити препратки към неговия кавър на "A New Day Yesterday", след което музикантите изпълниха и самото парче. Малко преди антракта от 15 минути, англичаните подариха на публиката класическото "Bourrée in Е minor" (по Йохан Себастиан Бах), великолепната ранна критика на Йън Андерсън към църквата "My God" и увертюра от най-прославената концептуална плоча "Thick As A Brick" (1971). Увлечен в спомените от миналото, певецът ни представи впечатляващия си настоящ екип чак в края на концерта, но аз ще го направя сега. Тези, които не присъстваха на 50-годишнината в НДК, със сигурност са пропуснали виртуозите Флориан Опале на китара, Давид Гудие - бас, Джон О`Хара - седми пореден пианист и клавирист в историята на Джетро, и споменатия вече Скот Хамънд на ударни и перкусия.

След края на почивката, шоуто продължи също така ударно с друга неувяхваща и концептуална класика – фрагмент от моята любима тава "A Рassion Рlay" (1973). Като цяло една част от публиката не беше доволна от певческите възможности на мистър Андерсън на неговата настояща 71-годишна възраст. Казвам това във връзка с изпълнението на някои извивки във фрагментите от "Thick As A Brick" и "A Passion Play". Но и в трудното вземане на високите тонове - по принцип. Съгласен съм, че пеенето на Йън не е каквото е било в младостта му, обаче смятам, че той е напълно наясно с това и не случайно при представяне на някои от другите страхотни композиции, сред които титулните "Aqualung" и "Heavy Нorses", на помощ идваха някои партии от женски и мъжки артисти, които пък до голяма степен придаваха ново, жизнено звучене на тези парчета. При интерпретацията на коледната "Ring Out, Solstice Bells" пък вокалните партии бяха изцяло поети от Давид Гудие и Джон О`Хара. Но в крайна сметка затова и още през 1976-та Йън Андерсън измисли, а на нас изсвири и сега "Too Оld Тo Rock`N Roll, Too Young To Die" (макар самият той да твърди, че историята около написването на песента е различна). Когато човек истински обича своя занаят, той не може да спре да го прави просто така, още повече че абсолютно никой не може да постави под съмнение музикантските умения на флейта, но също и на акустична китара на барда Андерсън. Едва ли в рок музиката наистина има толкова професионално владеене на флейта и в същото време свирене, неподчинено изключително на точността, но също и на импровизацията. И този тип свирене със сигурност е непроменен и до ден днешен.

С какво още от пребогатата си 50-годишна история Джетро Тъл зарадваха родните меломани?  Май отбелязах почти всичко... Но, разбира се, нямаше как да бъде пропусната средата на 70-те с друга любима фолк-прогресив класика, а именно "Songs From The Wood". Също така и нещо пак пасторално, обаче с повече хард рок звучене - по-късната пиеса "Farm Оn Тhe Freeway". И накрая, бис с емблематичната "Locomotive Вreath" – бягането от бързината и шума на индустриалната цивилизация и носталгията по отминалите времена. Предполагам, че и самият Йън Андерсън се чувства по подобен начин. Затова и предприема настоящето турне, посветено на 50-годишното съществуване на тази оригинална група. Сигурно носталгията към миналото и младостта е доста силна, но също така съм уверен, че чудесният флейтист - и музикант като цяло, е абсолютно наясно, че днес сме 2018, а не 1968-ма, когато излиза първата плоча на британците - "This Was". "Това беше" тогава, през 68-ма, но то е и тук, и сега - да зарадва нас, неговите почитатели, но и самия Йън Андерсън и верните му съратници през годините. Защото те, годините, отминават, обаче истински стойностното изкуство, каквото без съмнение е това на Джетро, остава. По простата причина, че е неподвластно на времето.

Именно за това никога няма да бъде "too old to die".

Снимки: на Орлин Николов/ Sofia Music Enterprises - в секцията "Галерия"