Бalkansky, или щастието да си красив

Не слушай разума,
Не слушай паметта,
Чуй тътена в кръвта си върви подир дъха си.

Изписани в червено, тези думи посрещаха гостите на представянето на новия албум на Бalkansky – "Оренда", в Sofia Live Club.

Петък вечер и един от най-елитните столични клубове си подхождат перфектно. Доколко се връзват и с уникалната комбинация между фолклорни мелодии и електронен ритъм, тепърва предстои да разберем. Постепенно помещението се изпълва, огледалата карат десетките хора да изглеждат стотици. Към единайсет, тъкмо когато нетърпението започва да добива форма и глас, на сцената излизат Теодосий Спасов и Бalkansky, въплътен като Иван Шопов. Започва се.

Звукът е хладен. Майсторът на кавала е връзката между сцената и публиката, но дори той е сдържан. Майсторът на бийта се усмихва зад пулта си и потъва в света, създаден от него и Иво Христов. Визията е безупречна. На фона на няколкометровия екран, музикантите се превръщат в силуети. Хората изчезват, остава само звук.

Вятър, мисля си. Вятър и дух. Усещането за клуб се топи, хората не помръдват, най-много леко да се залюлеят в транс, забравят да си пият виното и потъват в психиделичните визуализации. Изобщо не се изненадвам, когато Спасов започва да обявява имената на композициите: откриващата пиеса в "Оренда" се казва именно "Вятър". Уместно е.

Вековете се сливат в рамките на следващите два часа. Културите – също. Първо когато на сцената е привикан роденият в Сирия арменец Хайг Язджиян. ("Хайг? Ялла, Хайг! Хайг?!"). Веднъж добрал се до сцената, Хайг прави чудеса с уда си, а слънчевото му настроение повсеместно качва градуса. Съвсем подходящо, екранът зад музикантите пламва в топли краски. Кървави, на моменти.

Пиесите от новия албум са по-малко агресивни от предишни колаборации между тези изпълнители (първичното "Кукери", което кара кръвта да кипи). Този път въздействието е повече на ниво дух. Е, разбира се, вездесъщият бийт командва пулса на всеки в обсега му, а не липсват и познати неща, но преживяването минава доста отвъд "дъбстеп с кавали, братче". Някои хора дори затварят очи, потъват изцяло в ритъма. Други стоят без да мигат и без да мърдат. Никой разговор не оцелява за повече от три изречения.

Гостите идват и си отиват от сцената. Янка Рупкина, облечена във великолепна бяла носия с пъстри мъниста, потропва развълнувано до сцената много преди да дойде неин ред да излезе. "Ама много сте красива", прошепва й някой. Така си е.

Щастието прави хората красиви. А нейното е заразно. Започва с едно от най-игривите изпълнения на "Седнало е Джоре", които някога съм чувала. По невнятен начин това почти палаво настроение се съчетава с всичко останало. По законите на всякаква логика, това не може да се случва, все някоя от линиите (електроника, инструмент, глас, визия, ако щете) трябва да доминира, да задуши останалите, да ги унизи... Нищо подобно. Симбиозата е съвършена и сърдечната прегръдка между Рупкина и Спасов само изкарва този факт наяве.

Когато Иван Георгиев излиза със своята каба гайда, Теодосий Спасов се шегува, че сцената принадлежи на трима Ивовци. Всъщност, съвсем сериозен е. "Ручило" съвсем премахва усещането за "вътре". Дори въздухът става студен. Както ще отбележи малко по-късно една прекрасна мома: "Нормално е да е хладно, това е планински звук".

Последен на сцената е поканен пианистът Мирослав Турийски (обявеният Милен Киров не успя да долети от Лос Анджелис), а зад него се ширват есенни склонове. Потръпвам. Киров не напуска сцената. За финала се събират всички заедно.

Но публиката не признава финали. Вместо бис в традиционния смисъл на думата, тя получава пълното промоционално видео към албума – познато от шеметните тийзъри. Само че на огромен екран.

Не слушай разума
Не слушай паметта
Чуй тътена в кръта си върви срещу дъха си.

Същото послание ни изпраща.

Но вече знаем какво се крие зад него.