Джазови истории из Жълтите павета 2017, част втора

Меланхолията на една безкрайно дъждовна и почти зимна събота ни заведе отново в театър "Българска армия", за да презаредим усещането за джаз, което всъщност до степен още ни държеше от предишната първа вечер на фестивала "Жълтите павета".

И през двете вечери, Мирослава Кацарова ни подаваше доста храна за размисъл, като често отправна точка бе Ян Гарбарек – гениален норвежки саксофонист. Този път откри концертите със страхотен негов цитат, който малко по-късно взех назаем от нея и просто ще го оставя тук, защото си заслужава вниманието.

"Хората, които слушат тази музика, виждат в нея пейзажи и усещат атмосферата, която притежават специфични места. И не само атмосферата, може би има и още нещо, което ни подсказва как да работим със собствените си образи. Когато свиря, аз не виждам глетчери и северни сияния. Мисълта ми винаги е върху звука и тона, но отношенията между времето и пространството определено са там. Вие сами можете да определите времето, което значи, че и в самата музика съществува пространство. Това означава, че има място и за асоциации".

С този синтез, оставил своето ехо в мислите ми, на сцената излезе финландецът Сами Сипола с трио. Саксофонът на Сипола може да бъде чут в общо 55 албума, във всякакви разновидности на звука, излизащ от този омайващ инструмент. Винаги, когато на сцената бройката на музикантите е двама или трима човека, се зачудвам как може от тях да излиза толкова много музика, че и да звучи различно във всяка песен. А вслучая бяхме подложени на същинска въртележка от емоции. По мое наблюдение, през пиеса се редуваха по-меки звуци с диво избухване, като за второто на човек му е нужно да преглътне тежко няколко пъти, за да намести нагласата си. Този път бях с група от приятели и ми беше много интересно да чуя усещанията им след концертната част. Настроенията кръжаха около един и същ поток от думи, като преобладаващо бе "неочаквано", на моменти с добро, на моменти в почуда. Е, нали все пак идеята е да опознаем северния полъх на джаза. В този ред на мисли, дори визията на Сипола е необичайна за асоциация с "джаз", но все пак много колоритна и запомняща се – отново многото лица на тази музика.

Любопитен факт, който ни бе споделен, е че в името на басиста Вил Раухала се съдържа значението "мир". Това някак плавно ни пренесе през първата композиция "In The Evening, White Dove", вдъхновена от Астрид Линдгрен и историята за двама братя, а белият гълъб е олицетворение на душата на единия. След това фино начало, бяхме хвърлени... в дивото. Името на песента е "Камалака" (извинявам се, ако транскрипцията ми не е съвсем вярна, но англо-финският ми куца) – възрастна жена, която обяснила на басиста с поучителен тон, че е нужно да обърнe внимание на това как живее. На мен лично ми звучеше като бесен, но интелигентен скандал, пренесен на музикалната сцена. Въртележката ни връща към по-меко въплъщение на финландското трио с "Praise For Nature", която заедно с последвалата "The Ships Are Sailing To The Wide Open Sea" ни позволиха да се поотпуснем. Допада ми, че със заглавията си дават тон за въображението на слушателя и с лекота може да изрисува музикални картини. А картината след малко ще се счупи, с все рамката. "Journeys In The Underwolrd Of Human Mind" ни постави на ръбовете на седалките в залата, с широко отворени очи. Взрив, откачиха. И да, това е точната дума – сякаш току-що им бяха дали инструменти за първи път и бяха осъзнали, че са добри музиканти. Яне Туоми (барабани) беше в извънгравитационна координация, тримата със Сипола и Раухала придобиха съвсем друго излъчване. Доста се развеселих, когато сами казаха "тази песен е за психотерапевт, но всичко завършва добре". Във времето за разговори, снимки и автографи, попитах Сипола какво им се е случило покрай това парче, той отвърна, че "това просто е настроение... в което не мислим". Финалната песен от официалния им репертоар бе сътворена съвсем наскоро от човека-саксофон в триото им, определиха я като "вечерна песен" и наистина галеше слуха. Тяхното присъствие на сцената приключи с бис – импровизация. То е като да дадете играчки на деца, само че от онези плашещо умни деца, които сглобяват совалка от ЛЕГО. "Музика, устойчива на всички дефиниции".

Предполага се, че перлата на дадено събитие се оставя за грандиозния финал. Също така неколкократно бяхме подготвяни от Мира Кацарова, че предстоящето е нещо огромно. Изявите, проектите, постиженията и способностите на Гжех Пьотровски могат да запълнят редовете на цяла отделна статия. Wolrd Orchestra звучи гръмко, обещаващо, значимо. Самият Пьотровски носеше някакво особено обаяние – облечен целият в черно и дълга риза-наметало до под коляното, загатваше като да е пазител и владетел на някоя магия. Когато излязоха на сцената, ми направи впечатление, че и другата част от музикантите - Марчин Вaшилевски (пиано), Себастиан Випих (бас), Роберт Лути (ударни) също бяха в черно, но с доста артистични визии. Засвириха с изящество. Звуците от всеки инструмент се носеха в залата с мекота и лекота. Първото произведение си нямало име, Пьотровски я написал с вдъхновението покрай друг концерт. За виртуозния саксофонист това е петото посещение на страна ни и той сподели, че наистина обича да идва тук, защото усеща, че поляци и българи имаме сходна възприемчивост за музиката му. По време на първото си пътуване до тук, се запознава с Теодосий Спасов. Когато той излезе на сцената и засвириха заедно, залата едновременно застина в почитание и се развълнува от случващото се под прожекторите. Кавал и саксофон – кой би предположил. Лееща се във въздуха "Яфо хоп" композирана от Спасов, "Селски танц" от Милчо Левиев със страхотен биг бендов финал. "My Bulgarian Sky" отново от Тео – тази музика е създадена да помръдва света вътре в човека. На финала ѝ той погледна нагоре и посочи с усмивка в посока небето. Заглавието "Four Cats And One Moon" искрено ме зарадва, а сюжетът, който обрисуваше с музиката си, съвсем пасваше.

През 2009 Пьотровски среща за първи път Рут Майер (Норвегия) – след концерт, в който той е свирел с мъжа ѝ. На вечеря, в дома ѝ, полският гений я чува как пее. И зяпва. Друга реакция не се и очаква. Месец по-късно се създава World Orchestra. Тази жена и присъствието ѝ на сцената, движенията ѝ са някакъв древен магически ритуал. Носи се по сцената, с гласът ѝ – преминаващ през 5 октави – изумява, втрещява, впечатлява, настръхваш и искаш още.  Една от песните, които изпълниха заедно с нея, съчетаваше в заглавието си думите "барок" и "ескимо" – съвсем противоположни, както тя обясни. С това усещане за ексклузивност бях през цялото време. Към финала на вечерта чухме фолклорна песен от Норвегия. Преди време, когато хората преминавали по опасни маршрути от остров на остров,  се молели да достигнат дома си живи и тази мелодия се носела от върховете на планините. Разтърсващо изпълнение и едно огромно ДА за проекта на Теодосий Спасов, който събира Полша, Норвегия и България.

Като финални думи от тези две вечери ще добавя нещо – сред хората, с които бях, имаше и един французин, който също е саксофонист (Hot Sugar Band). Той сподели, че не е проучвал абсолютно нищо за фестивала и музикантите, с които сцената му ще го срещне, влязъл е в залата на театър "Българска армия" с "девствени уши" за този микс от музикални превъплъщения. И ще разказва на хората за това, когато се върне във Франция, заради емоционалните и мисловни процеси, през които е преминал по времето на тези няколко часа.

Не се дърпайте от непознатото и новото, човек никога не знае какво може да му донесе то.

Снимки на Емил Георгиев - в секцията "Галерия"