Другото лице на София

София вечер.

Дали е толкова различна, колкото през осемдесетте години? Паветата на "Иван Асен II" помнят доста по-назад. Около девет, когато протестните призиви вече са позаглъхнали, на плочките пред кино "Влайкова" се образува нова шумна група. Тя носи белези на няколко поколения и аромат на тютюнев дим и улица – загиващ, носталгичен аромат в дезинфекцирания и климатизиран смарт-свят.

Дрескодът крещи "осемдесетте", дори от завидната си позиция плътно прилепнал по девойки, които по него време са се гърчели в пелените си (или дори още в бащите си).

Хубаво е, че има пространство, където тази атмосфера да е реална и осезаема и да предлага утеха за бежанците от всекидневния смарт-гнет. Още по-хубаво е, че има повод – "Аларма Пънк Джаз"10. И по този повод пред киното се стичат онези, които изграждат алтернативна физиономия на града.

Много от присъстващите са дошли за Абсолютно начинаещи, така че дори когато издължената фигура на вездесъщия басист Свилен Иванов изчезва от картинката, навън остават достатъчно хора, за да предизвикат алергична реакция у съседите. Къде е Свилен? Създава специфичната транзитна атмосфера на Rosenquartzexpress (Мюнхен - София), заедно с прекрасната Илияна Бешкова и барабаниста Павел Стойчев. Те вървят с фестивала и някои от нас са дошли точно по повода. Илияна е в бяло (макар че на тази светлина и в бежовия интериор е невъзможно да си сигурен). Изглежда и звучи отделена от всичко и всички, включително от музикантите си.

Междувременно, във външния свят тече съседска драма, и митът, че в този квартал живеят кротки баби, е разбит. Както знаем, бабите спят по четири часа – колкото внуците си. Но както и да е, заплахата, че участието на Абсолютно начинаещи може да бъде внезапно прекъснато, прибира всички в лоното на "Влайкова".

Известно време се търси фронтмен, но Константин Гюров изскача на сцената и групата започва. Пространството пред и около седалките се изпълва с хора, които не могат да седят на тази музика. Аз пък едва успявам да стана. Тежка е като облак с градушка. Темите и те не са по-леки. Всяка следваща песен е по-хубава...и по-тежка. В началото е почти хронологично: от осемдесетарски към нови парчета, после схемата се променя и върти като смахнатите зелени и розови петна прожектирани зад и върху групата. Неслучайно Константин е с огромни кръгли тъмни очила. Нелепите светлинки остранностяват изпълнението и в този смисъл са жизнено важни. Екранът прелива в ярки психеделични цветове, на чийто фон музикантите са мрачни силуети... освен Симеон Воев, който, заедно с китарата си, има светло и ярко присъствие. Пряко и преносно.

"Простете ми, аз съм прост“ – извинява се Константин, но не личи да съжалява. С очилата, идеално центрираната си позиция и маниер на подземен ъндърграунд дикататор, той не прилича на "малкия брат на Васо Гюров", не прилича на батко си, а ако трябва да сме съвсем честни, не прилича особено много на човек."Не съм от таз земя" – пее той и да, спокойно мога да го повярвам.

На бързите парчета по-енергичните зрители хвърчат във всички посоки – момчета и момичета, родени в грешното десетилетие и дори едно съвсем малко момченце със забележителни танцови стъпки.

Но бързите парчета не достигат до мен, за разлика от морбидните, бавни и...да, тежки. След като разнищват темата за самоубийството, логично идва време за некролози. А малко по-късно – и време да приключваме. Въпреки всички съседи, концертът завършва "седем минути по-рано", което значи, че скоро е наложително да има следващ.

Скромно афтърпарти, хора падат, пият и се смеят.

Паветата на "Иван Асен II" ме изпращат безмълвно и продължават да колекционират спомени. Снимки - в секцията "Галерия".