На 29 април 1999. Поводът - 100 години от рождението на Едуард Кенеди "Дюк" Елингтън (Edward Kennedy "Duke" Ellington).
Феновете по цялото земно кълбо отпразнуваха събитието с почит и преклонение към паметта на всепризнатия Патриарх на джаза, защото той отдаде целия си живот на "музиката на своя народ". Вдъхновяваше се от песента на черния роб, стъпил за пръв път на Новата земя и остана искрен в творчеството си до край. За него звукът на суингиращите чинели се оказа по-прекрасен от шумоленето на парите. В годините, когато суингът започна да се превръща в пазарен продукт на шоубизнеса, пиесите на Елингтън не се поддадоха на комерсиализация. Напротив, те продължиха да еволюират и да стават още по-сериозни и задълбочени. Той буквално преобрази оркестровото музициране. Пръв съобрази партитурите с индивидуалните качества на всеки отделен изпълнител и постигна перфектно ансамблово звучене, в което импровизациите са неделима част от нотираните пасажи. Пръв експериментира комбинации с инструменти от различни групи, разкриващи непознати дотогава темброви възможности.
"Инструментът, на който свиря най-добре, е моят оркестър", заяви Дюк и отстоя думите си в продължение на повече от половин век. Според едни разцветът на неговия бенд е в периода 1939-41, според други - от 1956 до 1959. Истината е, че Елингтън успя да поддържа постоянно равнище на творческа енергия до самата си смърт, като никога да се отклони от избрания път. Без него джазът нямаше да е това, което представлява днес. Както няма съвременен джазмен, който поне веднъж да не е изпълнявал някоя от незабравимите мелодии, завещани от Патриарха. А богатството на тяхното многообразие е забележително - стегнати 3-минутни шедьоври (съобразени с времетраенето на плочите от 78 оборота), сантиментални романтични балади, екзотични пиеси с темпераментна ритмика, сериозни концертни произведения с по-голям обем, оперна, балетна и филмова музика... И навсякъде личи авторският почерк с характерни импресионистични аранжименти и ударение върху оркестровия колорит.
Именно от него - от колорита, взе камертон и новият бацил на лудостта, който скорострелно долетя от Щатите, без ни най-малко да се съобразява с доминацията на електронната музика. Заразителната мания облече тъмния костюм. Стегна бялата якичка с възел тип "пичеловка". Саксофонният вятър от комбото издуха поличките на дамите педя и половина над коленете. Обу се в лачени пътъци. Нахлупи бомбето. Захапа дебела пура. Наля си мартини с водка. И заподскача - пиян не от промили, а от музика.
Да си СУИНГ-озен стана диагноза. Да докторуват се строиха цели лекарски екипи, пардон - формации: Биг Бед Вуду Деди (Big Bad Voodoo Daddy) (на снимката), Брайън Сетзър Оркестра (Brian Setzer Orchestra), Ройъл Краун Ривю, Скуиръл Нът Зипърс, Дъ Биг Сикс и, разбира се, Чери Попин Дедис (Cherry Poppin' Daddies), които два пъти взеха акъла на българската публика. Поради дългата опашка пред кабинетите, в различните центрове на Америка бяха открити районни клиники. Училища - вечерни и дневни - за суинг танци смениха паркетите и отвориха врати - в Холивуд, Портланд, Ню Йорк, Лос Анджелис, Сан Франциско, Вентура. Близо 240, според данни от януари, е общият брой на учебните заведения, в които на преподавателите помагат... акробати... на щат. Цъфнаха и афишите за състезателно над-суинг-ване. Появи се нарочна компания за прослушване и издаване на суинг артисти - Coolsville Label. Книгата на Вейл Swing! The New Retro Renaissance стана бестселър за броени дни и година по-късно бе преиздадена. Култовият филм "Суингърс" пак се завъртя по кината пред възторжена и многобройна публика, възраждайки наново златното време на изкуствените мигли.
Мейджър компаниите захванаха да преиздават учителите - артистите Глен Милър, Бени Гудман, Каунт Бейзи, Томи Дорси и Луи Прима. Радиостанциите преоткриха карибския суинг на Дърти Доузън Брас Бенд. Обява във вестник "Сиатъл Тудей" съобщи, че някой си Кенет Горелик дава уроци "как да извадите суинг от сакса". За разлика от масовия читател, досетливите вестникари от конкурентния "Уошингтън Нюз" стоплиха, че това е истинското име на Кени Джи (Kenny G) и подметнаха джазмена на обществено поругание заради халтураджийство.
Комерсиалният нюх потикна предприемчив тип и той разположи пред клуба "Дерби" в Ел Ей сергия с парфюм "Суинг". Светкавично реагираха и модните асове. Донатела Версаче, Долче и Габана, Хюго Бос и Гучи извадиха специални колекции. А актьорът Робърт Дювал бръкна до лакътя в портфейла си, за да купи костюм на Версаче, наречен "суинг". Дългоноги девойки го съблякоха в стриптийз бар в Лос Анджелис - след шоу на модните Ред Енд Дъ Ред Хотс.
Не на последно място светът акламира суинга и заради неговото неприкрито сексуално предизвикателство. На жаргон "to swing" = “постоянна смяна на сексуалния партньор”. А "swinging couples" = "съпруг и съпруга, които ходят или в специални клубове, или на купони, където се омешват сексуално с други семейни". "Суингът е днешният начин един мъж да срещне една жена и двамата да се събудят заедно", слага ръка на сърцето си тромбонистът на Биг Бед Вуду Деди Джеф Харис. Действително, трябва да си циклоп с конюнктивит, за да не откриеш в стъпките и движенията на суингиращите живото, пардон, е*ане. При това - Кама Сутра в екшън. Цирк. Акробатика. За здрав кръст и еластични сухожилия. Вероятно затова смятат суинга за "музика на младите". "Но това е и саунд, който те прави да се чувстваш богат", допълва Стив Лъки, фронтмен на Дъ Ръмба Бъмбс, който отдавна-отдавна няма нищо общо с пънка.
Кои обаче се превърнаха в звездите на суинга? Някогашните пънкари, мутирали през ска и гръндж. "От своите първи стъпки суингът си е абсолютен пънк. Затова ние така го изпълняваме - с трясък, бързо и лудо", признава Скоти Морис, основател на все така горещите Биг Бед Вуду Деди. Да си го кажем направо, лопатата на ъндърграунда се обърна фурнаджийски и изсипа съвременните шефове на формации. Абсолютно неузнаваеми - като форма и съдържание. "Да праскаш сиатълски саунд означаваше да си grungy and dirty", разсъждава пианистът на "лошите дедита" Джошуа Ливай. Според него възраждането на суинга, наречено Americana Deluxe, побива кола на "културното съзидание на Щатите" в края на ХХ век.
Но да наречеш един ривайвъл съзидание е изхвърляне. Върху мокрия пясък на евтиното, светещото, глема. Защо? Дори - ако щеш - защото днешният суинг не е чист. Той е кор/суинг, обогатен с много примеси. Вътре можеш да откриеш блус, госпъл, фънк, буги, рок-ен-рол, ска, рокабили, джайв, еврейски фолклор, циганска чалга... Което прави сцената на суинга много масивна, многоетажна, дава й няколко измерения, обяснява самия "възродителен" процес... Има ги и елементарните подражатели на Големите оркестри, тоест - протопънкарите, открили откъде да надуят тромпета. Стари пушки като Брайън Сетзър например, които от над двайсет години орат в тая нива, доживяха звездния си час. На сцената обаче скочиха и идейни младоци, пълни с ентусиазъм да композират нещо наистина собствено като музика и спектакъл - емблематичните Чери Попин Дедис. Появиха се дори класически музиканти - цигуларят Андрю Бърд например - които удариха намалението да развеят соловите си качества.
Профилът им, логично, бе очертан от вятъра, на който подложиха сетивата си - все пак, да се различават един от друг като комбо. Скуиръл Нът Зипърс са тотално инфилтрирани от диксиленда и класическия джаз на Ню Орлийнс. Първопроходникът Брайън Сетзър, нашумял с бандата си Стрей Кетс, сега с биг бенд набляга на традиционния рок-ен-рол/рокабили-суинг, но оркестърът отзад джазира и поп-ира... Флаин Неутринос са нюйоркска, вокално тежка версия на нео-суинга, а пронизителният войс на фронтдамата Ингрид Лусиа обикновено е определян като магически. Ройъл Краун Ривю, Блу Плейт Спешъл и Бил Елиът Суинг Оркестра са носители на т. нар. "максимум суинг". Или с други думи - лавина от звуци, сложни аранжименти, агресия, тестостерон. Те до един обаче признават, че са се учили от динозаврите. От блусмена Кларънс "Гейтмаут" Браун, чиято тънкогласа цигулка събра накуп джъмп блус и суинг. И от Брайън Сетзър, най-татуираният биг бенд шеф, познат на историята. "Имам чувството, че той нарочно забави с една година появата на албума "The Dirty Boogie" (1998) и така "This Cat’s (On A Hot Tin Roof)" блесна на фона на цялата лавина суинг парчета, които изстреляха Чери Попин Дедис и Биг Бед Вуду Деди", разказва продуцентът Питър Колинс - пич и половина, работил за Алис Купър, Джуъл, Индиго Гърлс, Нанси Грифит.
"Признавам си, че е трудно да си начело на биг бенд. Имаш пет саксофона, четири тромбона и четири тромпета в хорн-секцията. И ако някой закъснее за репетицията, веднага се чува. "Къде е второто алто?", крещя обезумял. Защото не е по силите на една китара да води за носа 16 други инструменти", разказва Брайън. И той е на мнение, че "суингът е част от реакцията към грънджа в края на 90-е".
"Погледнете го Скоти (Морис). Симпатичен. Светещ. Модерен. Владее купона на суинга. Фронтмен на 8-членен бенд. Но кой е той да плюе по алтернативната музика? Пънк-рокаджия и студио персонаж именно от гръндж сцената", разсъждава Брайън Сетзър. Скоти удря контра: "Свирим парчета, в които всеки да се чувства удобно - като в домашния си халат. Да накараме публиката да забрави световната лошотия. А феновете ни искат на живо".
На дансинга двайсет чифта ръце се връзват. Краката - след малко.
И:алее-хоп!
Swing this baby!
Коментари